— Господарю.
Войникът се приведе и разтърси Мемнон за рамото. Персите, които бяха задържали нападението на македонците, вече препускаха край тях. Въздухът беше изпълнен със сладникавото ухание на кръв. Сърцераздирателни викове за помощ се носеха в сгъстяващия се здрач. Мемнон позволи да поведат коня му. Знаеше какво ще стане. Македонците щяха да ги приклещят в постепенно свиващ се пръстен от метал, и после щеше да започне истинска касапница.
— Трябва да видя Омерта! — извика Мемнон.
Те препуснаха през бойното поле. Фалангата на наемниците все още стоеше с шлемове и вдигнати щитове, за да образува стена от желязо от всички страни. С насочени копия те сякаш не забелязваха персийските коне, които се носеха край тях. Мемнон почувства, че му прилошава — хората му бяха в капан. Ако побегнеха, щяха да бъдат преследвани от македонската конница и избити.
— Единственият им шанс — извика войникът — е да задържат позицията си и да се предадат при определени условия. — Той приближи коня си до този на военачалника. — Господарю, ако те заловят, ще те разпнат.
Мемнон погледна към бойното поле, без да обръща внимание на бягащите перси. Гръцките наемници представляваха четириъгълник от желязо, напрегнат в очакване. Войникът беше прав. Те бяха наемници, биеха се за пари. Можеха да се предадат при определени условия. Александър щеше да ги вземе в своята армия и да позволи на онези, които откажат да оставят оръжията си, да се закълнат, че никога вече няма да се бият срещу него и да отидат, където пожелаят.
Мемнон и началниците от полка му се присъединиха към бягащите. Докато яздеха, умът на родосеца се изясни, отчаянието и гневът бяха заместени от желание за отмъщение. Арсит беше попаднал в капан. Мемнон подозираше, че дебелият лекар Клеон има пръст в това. Македонците бяха подхвърляли на Арсит и командирите му неверни сведения. Александър беше направил точно обратното на онова, което бяха очаквали — беше тръгнал на изток, а не на юг; беше влязъл веднага в бой, макар да беше създал у тях впечатлението, че армията му е объркана и деморализирана.
Стигнаха персийския обоз. Мемнон като луд обикаляше около каруците с изваден меч и търсеше Клеон, но всички, които пътуваха с армията, бяха избягали. Зърна Арсит и прислужниците му близо до една каруца. От бойното поле се понесе силен рев. Мемнон се взря назад в здрача. Знаеше какво е станало. Македонската армия беше стигнала до фалангата му. Персите бяха напълно разбити. Гневът на Мемнон преля. Той препусна към мястото, където Арсит забързано сваляше бронята си и пращаше прислужниците си да намерят отпочинали коне. Мемнон слезе от коня. Другите се скупчиха около него — оцелели от битката гърци. Някои бяха неразпознаваеми, покрити в кръв от глава до пети. Арсит стоеше като подплашен елен.
Мемнон отиде при него.
— Ах, ти, глупав некадърнико! Не само те победиха, но и те изиграха! Къде е Клеон? — Той стисна рамото на персиеца. Арсит се опита да се освободи, но Мемнон го държеше здраво.
— Аз съм сатрап на Великия цар!
— Ти си нищожество! — изрева Мемнон и заби меча си дълбоко в стомаха му, завъртайки го с всичка сила.
Свитата на Арсит отстъпи. Никой не възрази с дума или жест. Мемнон продължи да върти меча си в раната. Чак когато животът угасна в очите на персиеца, той издърпа острието си и блъсна трупа. Отново се качи на коня и дръпна юздите.
— Този ден свърши! — извика той. — Молете се на боговете да няма друг такъв!
Мрак обвиваше бойното поле. Персийската армия се беше разбягала. Александър си намери друг кон. Леко пребледнял и разтърсен, той се беше качил на седлото и заобиколен от пълководците и командирите си, приемаше поздравленията и овациите им. Теламон разсеяно погледна към зловещата фаланга от гръцки наемници, която още не беше свалила оръжие. Бяха напълно обкръжени — македонските фаланги бяха пред тях, щитоносците по фланговете, конницата в тила. В мрака отекваха виковете на умиращите и ранените. Част от помощната леко въоръжена конница вече се беше впуснала да плячкосва по-ценните предмети на мъртъвците.