— Аз коронясах убиеца му.
— Знам, господарке.
— Не казвам, че аз съм го убила. — Олимпиада го заобиколи и застана зад гърба му.
— Не, разбира се, господарке. Ти не би убила дори муха.
Олимпиада отново се разсмя и мушна Теламон в рамото. Той се размърда неспокойно. Столът беше направен от преплетени каишки, които му убиваха през тънката възглавничка. Той се загледа в мозайката на пода — не беше много хубава, червенокосият Дионисий, яхнал гъска. Богът му напомни пияницата, който се беше опитал да го нападне в една уличка. Къде беше това? В Мемфис или в Абидос? Не можеше да си спомни. По-важно беше да прикрие страха си. Олимпиада приличаше на котка, уловила птичка. Не му мислеше злото, поне за момента. Искаше нещо. Той донякъде подозираше истината. Щеше да стане опасно, само ако откажеше. Ако Олимпиада искаше да го убие, главата му щеше да падне от раменете в мига, когато беше влязъл в Пела. Разбира се, любимият й Александър сигурно й беше оставил точни инструкции — някъде в ухаещите на благовония покои на Олимпиада имаше обковано със сребро ковчеже с три ключалки, за което само тя имаше ключове. В него вероятно се намираше свитък с имената на онези, които Александър я беше предупредил да не закача. Сигурен беше, че и неговото име е там. Александър никога не забравяше приятелите си, дори онези, които не бяха съгласни с него или решаваха да поемат по други пътища.
— Помня те, Теламоне. Ти и Александър ловяхте зайци между гробниците на Миеза. Помниш ли? Сивите плочи, високата трева? Ятата пеперуди, тишината, нарушавана само от бръмченето на пчелите? Ти винаги носеше големи сандали! Направо плуваше в тях.
Олимпиада се наведе и зашепна в ухото му. Теламон долови странния й аромат.
— Мургавият, тъмнокос Теламон. Винаги старателен. Помня те как взе костта, която кучето беше изровило от един гроб. С Александър спорехте дали е от ръка или крак.
— Беше от крак, господарке, бедрена кост. Аз бях прав, а синът ти грешеше.
— Не обичаше убийствата, нали? Помниш ли — когато Птолемей хвана един малък дрозд и каза, че ще го принесе в жертва върху един камък, ти му извика да го пусне?
— Паметта ти изневерява, господарке. — Теламон усети, че Олимпиада се беше отдръпнала — Твоят син Александър се намеси. Удари с юмрук Птолемей по носа, той изпусна птичето и то отлетя.
— О, да. Чакай да те огледам, Теламоне. — Олимпиада го заобиколи и застана пред него, притиснала пръсти към брадичката си и зацъка с език. — Теламон в туника и мантия на лекар. Нека да установя симптомите ти. Да преценя как изглеждаш.
Тя отстъпи, сякаш преценяваше колко струва. Теламон удържа на погледа й.
— По-висок си, отколкото очаквах. — Говореше шепнешком. — Черна, къса коса. — Тя замълча. — На колко години си, Теламоне?
— На двадесет и шест.
— А вече имаш бели косми. Малко са, но така се отличаваш от другите. Не казва ли Хипократ в „Тялото“, че лекарят трябва да внуши доверие на пациента си? Караш ме да се чувствам спокойна, Теламоне. Лицето ти е тъмно, жълтеникаво, с хлътнали очи. Какъв е цветът им? — Тя се взря по-отблизо. — Светлозелени, почти като моите. Имаш късия нос на майка си. Горната ти устна е тънка, но долната е по-плътна. — Тя наклони глава на една страна, жест, който силно напомни на Теламон за Александър. — Лице на учен, потайно, но не лукаво. Мрачно, но мисля, че Теламон може да се смее! Жените те харесват. Е, Теламоне, какъв е твоят живот?
— Медицината, господарке.
— А съпругата ти?
— Медицината, господарке.
— А с какво се забавляваш? С медицина, господарке — отговори вместо него Олимпиада, имитирайки гласа му.
Тя се приближи и застана до него. Теламон видя как един от пехотинците леко се мръдна встрани, сякаш за да може да го вижда по-добре.
— Бил си навсякъде, Теламоне. В Кос, Самос, Хиос, Атина, Мемфис, Абидос, Тива в Египет…
— Дори в Тарентум в южна Италия — довърши Теламон списъка вместо нея.
Олимпиада почука по пръстена на лявата ръка на лекаря, изобразяващ Асклепий и Аполон лечителя.
— Вярваш ли искрено в боговете, Теламоне?
— Ако боговете извършват срамни дела, значи не са велики богове.
— Това някой твой афоризъм ли е?
— Не, господарке, на Еврипид.
— Ах, онзи, който говори за безсмъртната душа. Вярваш ли в живота след смъртта, Теламоне?
— „Другият живот е запечатан фонтан“ — цитира Теламон Еврипид. — В този живот имаме достатъчно проблеми.