А сега Александър Македонски беше обърнал очи на изток. Като главнокомандващ на Гърция, той беше дал свещена клетва да води война докрай, с огън и меч, по суша и вода, срещу Великия цар. Шпионите вече бяха пристигнали в галоп. Александър напуснал Пела. Александър настъпвал на изток. Александър бил при Хелеспонт, загледан алчно през сините му, бързо струйни води към блясъка на Персеполис. Някои казваха, че водел голяма армия. По-разумните смятаха, че има само тридесет или четиридесет хиляди души, а Великият цар със сигурност можеше да се справи с подобна сган. Но спокойствието на Дарий беше нарушено. Беше се опитал да държи македонеца на разстояние с помощта на златото си, но сега вълкът душеше току пред вратата му. Дарий беше повикал Мемнон Родоски с думите, че за да победиш един вълк, ти трябва друг вълк. Мемнон беше прекарал известно време като заложник в македонския двор; беше изучил характерите на Филип и сина му; беше наблюдавал как македонските фаланги с малките си щитове и дълги копия разбиват една след друга гръцките армии. Най-накрая Мемнон беше избягал от Македония и сега се ползваше с доверието на Великия цар. Мемнон разбираше от вълци. Беше се бил храбро срещу Парменион, македонския ветеран — пълководец, изпратен през Хелеспонта, за да изгради предмостие за македонските войски.
Но точно тази вечер, чакайки в преддверието в подножието на стълбите, които водеха към Апанда, Мемнон не се чувстваше привилегирован. Стоеше с немия си слуга Диокъл и главния си коняр Лизий и нетърпеливо потропваше със сандала си заради забавянето. Помещението беше задушно и горещо, охранявано от „ябълконосците“ и изпълнено с придворни и икономи — мидийци, а не перси, в ярки роби и панталони, със силно гримирани лица и проблясващи халки на ушите. Те също долавяха неловкостта на варварина и неспокойно кръжаха наоколо, чаткайки с високите токове на ботушите си. От време на време спираха и хвърляха лукави погледи към Мемнон. Не обичаха каквито и да било гърци. Особено Мемнон, с лъсналата му от благовонни масла плешива глава, острите черти, сбръчканото и загоряло лице, счупения крив нос, изкривените безкръвни устни и пронизващите жестоки очи.
„Никога не вярвай на грък“ казваха персите. Без изключение!
— Колко още ще чакам? — попита Мемнон на гръцки, който прозвуча твърдо и дразнещо. Гласът му стресна пойните птички в златните клетки, увиснали на сребърни вериги от кедровите греди.
— Бъди търпелив, господарю.
Спътникът на Мемнон, персийският принц Арсит, сатрап на западна Фригия, тактично се усмихна и поклони, вдигайки ръка пред устата си, сякаш за да поглади намазаните си с благовонни масла мустаци и брада. Ако зависеше от Арсит, Мемнон, глупавият на вид Диокъл и кривогледият Лизий щяха да бъдат хвърлени на крокодилите; но Мемнон се радваше на царското благоволение. Когато пристигна предишната вечер, той беше посрещнат с големи почести. Придружен до мрачния, ухаещ харем на Дарий, Мемнон беше обявен за „приятел на Великия цар“ и тържествено посрещнат от облечените в скъпи копринени дрехи жени на Дарий, които сияеха като светулки заради отрупаните си с тежки накити шии, глезени и китки. Бяха извадили от сандъците си злато, за да напълнят ковчежето, което един евнух носеше до Мемнон. Гъркът трябваше да го отнесе в знак на приятелството и вниманието на царя. Освен това му бяха показали царската съкровищница, Червената къща, чиито стени и тавани бяха изградени от кървавочервен камък и където десетки хиляди таланти злато се пазеха в сандъци, ковчежета и кошници.