— Добре дошъл, лекарю — поздрави го Александър с чаша в ръка и се обърна към сътрапезниците си. — Наздраве за Теламон.
Наздравицата беше посрещната с бурен рев. Това беше един от прочутите запои на Александър. Само най-близките и скъпи приятели бяха поканени да се напият по лежанките. Но този път беше направено изключение. Отляво на Александър жрицата Антигона лежеше като царица и отпиваше бавно от чашата си. Тя намигна лукаво на лекаря, за да му покаже, че той не е единственият трезвен в шатрата. До нея лежеше Хефестион, а после Птолемей с любовницата си, гръцка хетера, която боядисваше косата си тъмночервена. Селевк, който вече се беше напил здраво, ругаеше Неарх и Аристандър. Присъстваше и учителят на царя по бой с мечове, който някога ръководеше школата за военно изкуство — Черния Клит с тъмните си, остри черти и белег на главата там, където мечът беше извадил дясното му око и обезобразил лицето му. Александър много обичаше майстора на меча, който бе и негов личен телохранител. Сестрата на Черния Клит беше дойка на царя.
— Изобщо не си се променил, Теламоне — просветна единственото око на Клит.
— А ти изглеждаш грозен и опасен, както винаги! — извика му в отговор Теламон.
Клит, който винаги носеше черно наметало, обшито с меча кожа, отметна глава и изрева от смях, докато бършеше уста с опакото на дланта си.
— Закъсня, Теламоне — присмя му се той. — Май още се боиш от меча.
— Ако трябва да бъда честен, боя се от теб!
Птолемей шумно се изкиска. Черния Клит гневно погледна лекаря.
— А з-з-заекваш ли още, Т-теламоне?
— Само когато срещна някой грозник като теб.
Клит щеше да скочи на крака, но Александър шумно плесна с ръце.
— Теламоне, ела при мен! Бързо!
Царят се изправи и леко се олюля. После направи знак към лежанката вдясно от себе си. Един прислужник поведе Теламон натам. Александър стисна ръката на лекаря, после го притегли и го целуна по двете бузи.
— Внимавай какво говориш! — предупреди го той. — Всички са много пияни, само аз се преструвам на по-пиян, отколкото съм. — После се разсмя, отблъсна Теламон и се върна на мястото си.
Лекарят се настани удобно и се огледа. Повечето от царските сътрапезници изглеждаха, сякаш са дошли направо от учение. Само Александър беше чист и спретнат, както винаги. Русата му коса, внимателно сресана и намазана с благовонни масла, беше разделена по средата, бретонът беше залепнал за потното му чело. Беше облечен в снежнобяла, поръбена с пурпур туника, дълга до коленете. На краката си носеше златни сандали, а пръстените по ръцете му проблясваха в мрака. Теламон се загледа в красивия аметист, който висеше на сребърна верижка около врата на царя.
— Подарък от майка ми — обясни Александър. — Казва, че ако го сложа във вино, ще ми покаже дали в него има отрова.
— Можех да го използвам тази вечер — каза Теламон.
— Майка ми е изпратила съобщение — продължи безгрижно Александър. — Не беше много доволна от разговора си с теб. Но както е казал поетът „Единствената радост на жената е да може да изкаже мъките си.“ Той вдигна чашата си към Теламон. — Да благодарим на боговете, че майка ми е далеч оттук, а? Много я обичам, но настроенията й се променят толкова бързо, колкото шарят очите й.
— За какво си шепнете? — провикна се Птолемей. — Теламоне, къде беше? Защо напусна горите на Миеза? Защо не отрасна с нас, за да станеш воин? Не би ли искал да станеш воин, Теламоне?
— А ти не би ли искал? — отвърна Теламон.
Птолемей се канеше да му отговори, но прислужниците шумно влязоха. Очевидно се наблягаше главно на пиенето — храната не беше особено изискана: ечемична супа, риба, кървавица и печен заек, с доста твърд хляб и зелени плодове, откраднати от околните градини. Клит възрази високо срещу лошото вино от Евоя, затова Александър накара да го заменят с вино от Тасос. Сервираха маслини и ядки. Момичето с плодовете даде на всеки гост и по венец от мирта. После извади флейта и засвири. Птолемей дрезгаво запя, увличайки със себе си и останалите. Теламон погледна към Антигона. Тя лежеше грациозно, без да обръща внимание на похотливите погледи на Клит, като възрастна леля сред група шумни момчета. Теламон хапна малко и отпи от неразреденото вино. Антигона му се усмихна, той вдигна чаша към нея. Александър викаше нещо към долния край на масата. Теламон се възползва от възможността и прошепна на жрицата: