— Очаква ни голяма слава — прошепна Мемнон. — Не издавайте страха си.
Изкачиха стълбището. Бронзовите врати бяха отворени и Мемнон влезе в залата за аудиенции, обляна в светлина. Помнеше изискванията на етикета. Върху мраморния под зад вратата беше разстлан широк кървавочервен килим, който стигаше до огнището, където свещеният пламък трептеше върху дървената си платформа. Това беше свещеният огън на Ахурамазда, персийския бог. Той се поддържаше от жреците и гореше непрекъснато, докато царят беше жив; угасваше само при смъртта му. Килимът беше свещен и по него можеше да стъпва само Дарий. Мемнон и спътниците му коленичиха отстрани. По-надолу, зад свещения огън, под сребристо-аленото знаме с изрисувано орлово крило и слънце, Дарий седеше на златния си трон. Пиеше специално преварена вода, хапваше ечемични сладки и отпиваше вино от овална златна чаша, наблюдаван от сановниците и семейството си. Царският трон беше закрит с плътен бял воал, а пред него стояха три редици безсмъртни в блестящи бойни доспехи. Мемнон зачака. Въздухът ухаеше сладко от стотиците кошници с цветя, наредени покрай стените. От един съседен коридор звучаха нежните мелодии на дворцовите музиканти.
— Сведете глави! — прогърмя гласът на иконома. — Сега погледнете! Дарий, цар на царете, владетел на владетелите, любимец на Ахурамазда и господар на човешките души.
Мемнон вдигна поглед. Безсмъртните бяха изчезнали. Белият воал беше дръпнат. Дарий седеше на трона с белия жезъл на властта в едната ръка и инкрустирана със скъпоценни камъни мухогонка в другата. Беше с роба в алено и сребристо под тежката, извезана със злато наметка, глезените и шията му блестяха от накити, които отразяваха свещения огън. На главата на царя имаше висока пурпурна шапка без периферия, а краката му, вдигнати на сребърно столче, бяха обути в подплатени сандали от копринен сатен.
— Поклонете се! — нареди церемониалмайсторът зад Мемнон. Гъркът наведе глава. Времето минаваше бавно. Музиката спря и Мемнон чу тих шум от чехли. От градините долу се дочу агонизиращ вик като на животно, приклещено в бодлив храсталак.
— Можеш да се приближиш.
Мемнон въздъхна и се изправи. Дарий беше изпълнил церемонията, беше предал белия жезъл и мухогонката. Везаната със злато мантия беше свалена от раменете му. Сега седеше на диван с възглавнички, точно под свещения пламък. Водени от Арсит, Мемнон и двамата му спътници тръгнаха към него, поклониха се и седнаха на предвидените за тях възглавнички. Малка маса ги отделяше от царя. На нея стояха три бокала с вино, купи с плодове и парчета печена гъска. Гърлото на Мемнон беше пресъхнало, но според дворцовия етикет той не можеше да яде или пие, докато Дарий не му даде знак. Залата изглеждаше празна, безсмъртните стояха в сенките, в нишите на прозорците и дългите коридори, готови да действат при най-малкия знак за опасност, застрашаваща господаря им.
— Приятелю — гласът на Дарий беше дълбок и гърлен, — можеш да вдигнеш очи към лицето ми.
Мемнон се подчини. Дарий изглеждаше спокоен, черната му къдрава коса, мустаците и брадата бяха напоени със скъп парфюм, мургавото му лице блестеше от масло. Мемнон въздъхна с облекчение. Понякога очите на Дарий приличаха на късчета черен обсидиан, но сега проблясваха дружелюбно.
— Ястребе мой, соколе мой, мой родоски лъве! — усмихна се царят. — Придворните ми може да не те харесват, Мемнон, но аз те обичам като брат. — Усмивката на Дарий стана по-широка. Това беше гъркът, който щеше да защитава империята му, да отблъсне македонския варварин.
— Господарю, защо ме повика? — попита Мемнон на езика на владетеля.
— За да погледнеш лицето ми. За да видиш живота. За да бъдеш почетен. — Дарий млъкна. — И да усетиш моята справедливост.
Мемнон затаи дъх. Дарий вдигна ръка.
— И така, той идва. — Очите му бяха впити в тези на Мемнон. — Александър Македонски ще прекоси Хелеспонт. Колко души ще води?
— Някои казват, че са само тридесет хиляди, други — четиридесет.
Дарий погледна Арсит.
— Можеш да го размажеш като муха.