— Чел ли си Аристотел? — извика той. — И по-специално неговата „Етика“. Имаше един прекрасен цитат! Как беше? Онзи прочут момент от глава четвърта? А, да. — Теламон се вгледа в храста. — „Човек, който е ядосан на подходящо място, от подходящи хора, по подходящ начин, в подходящ момент, за подходящо дълго време, заслужава похвала.“ Е, аз съм ядосан. Съгласен съм и с мисълта на Аристотел от неговата „Метафизика“: „На всички хора е вродено да се стремят към знание.“ Но не разбирам защо трябва да се крият в храстите, за да го постигнат. Ако продължиш да се криеш там, ще се ядосам още повече. Не обичам да ме шпионират.
Храстите се раздвижиха. Показа се голяма глава с черна, ниско подстригана коса, грозно лице като на сатир с изпъкнали очи, тумбест нос и уста, отворена като на риба на сухо. Отдолу се виждаха широки рамене.
— В името на Аполон, изправи се! — възкликна Теламон. — И се покажи.
— Прав съм!
Джуджето разтвори храстите и излезе. Усмихна се злобно при изненадата на Теламон. Беше високо малко повече от метър, гърците наричаха такива като него „гротеска“. Ниско и пълно, с къси крака и глава, широка почти колкото тялото. Беше облечено в тъмнозелена туника, пристегната с шнур на кръста. На малките му, дебели ходила имаше бойни сандали. Едната му китка беше окичена с гривна, по пръстите му блестяха безвкусни пръстени. Теламон го оглеждаше любопитно.
— Как се казваш?
— Херкулес.
— О, великият герой. — Теламон си спомни шепота на Аристандър предишната вечер.
— Много ми се удава да подслушвам. — Гласът му беше изненадващо плътен, тонът бе на културен човек. Гневните му очички изучаваха Теламон от глава до пети. Нещо се размърда в паметта на лечителя. Той приклекна и заби пръст в гърдите на дребното човече.
— Херкулес! Спомних си. Ти си от хората на Аристандър! — Теламон си спомни горите на Миеза, академията на Аристотел. — Олимпиада дойде да ни посети. Пристигна с колесница, впечатляваща както винаги и придружавана от Аристандър. Ти вървеше с него и го държеше за ръка. Помислихме, че си негов син.
— Така е. — Джуджето повдигна глава. — Ще ти бъда благодарен, ако не клякаш, когато разговаряш с мен.
Теламон промърмори някакво извинение и се изправи.
— Какво правиш тук, шпионираш ли ме?
— Не шпионирах теб, а лекарите. Шпионирах Леонт — така господарят Аристандър разбра за златото, както и за виното, което ти изпрати той. Ако не бях аз, щеше да прекарваш цял ден в нужника.
— Но остана след тях?
— Бях принуден. Мислех, че и ти ще си тръгнеш.
— Как разбра за виното? — попита Теламон. — И за Леонт?
— Скрих се под леглото му.
— Значи можеш да се вмъкваш и измъкваш от палатките, когато си поискаш!
— Само когато хората са небрежни.
— И какво научи от нашите приятели лекарите?
— Те са глупави и уплашени. Пердикъл трябва да бъде наблюдаван. — Лицето на джуджето засия от усмивка, главата му се повдигна, очите заблестяха. — На теб Аристандър ти вярва!
— А Пердикъл? — попита Теламон.
— Той каза нещо интересно. Не вярва, че армията ще потегли или че флотата ще отплува. Утешаваше онзи идиот от Коринт. Трябва да си държи устата затворена. — Широкото лице на Херкулес се намръщи грозно. Той погледна към Теламон. — Трябваше да остана в храстите. Помислих, че ще стоиш тук цял ден.
— Не, няма. — Теламон му протегна ръка. — Връщам се обратно в лагера. Можеш да дойдеш с мен. Искам да закуся и да се посъветвам с колегите си.
Херкулес хвана ръката на Теламон и двамата излязоха от горичката, пресякоха поляната, сега изпълнена с конници. Когато влязоха в оживения лагер, джуджето стисна пръстите на лекаря и изчезна в тълпата.
Клеон стоеше пред палатката на Пердикъл и се тъпчеше с хляб и маслини. Атинянинът беше вътре, седнал на земята и проучваше някакъв ръкопис, мърморейки под нос. Когато Теламон влезе, той вдигна поглед.
— Какво те тревожи? Видях как ме гледаше в горичката.
Теламон приседна толкова близо до него, че Пердикъл дръпна рязко ръкописа и го нави на руло.
— Ако се доближиш още, Теламоне, хората ще започнат да приказват.
— Имаш ли ечемични люспи? — попита Теламон.
— Какво?
— Ечемични люспи.
— И за какво ми са ечемични люспи?
— Точно това се питам — отвърна Теламон. — Защо един спретнат атински лекар има ечемични люспи по наметката? Защо сандалите му са покрити с кал и по тях също има полепнали люспи? Къде са те сега? Кал ли беше или говежди тор? И защо толкова се изнерви, когато видя, че забелязах всичко това?