— Но той няма да разбере, нали? И знаеш ли защо, Теламоне? Защото ти си не само добър лекар, но и праволинеен човек. Никога не си обичал да доносничиш. Пък и следващия път, когато Александър принесе жертва, предсказанията ще са благоприятни. — Той протегна ръка. — Съгласен ли си, заради старите времена?
Теламон стисна ръката на Птолемей и кимна. Птолемей се изправи и срита стола.
— Задължен съм ти, Теламоне, за пръв път в живота си. О, Пердикле! — Той сграбчи лекаря за рамото и го притегли към себе си. — Ти няма да се раздрънкаш, нали?
Лекарят поклати глава с побеляло от страх лице.
— В противен случай… — Птолемей тръгна към входа. Там спря с ръка на бедрото и погледна през рамо. — Жалко за горкия Леонт, нали?
После смеейки се, повдигна покривалото на входа и излезе. Теламон се канеше да го последва, но Пердикъл го повика.
— Какво има?
— Пази се — предупреди го атинянинът.
— Не се тревожи — усмихна се Теламон. — Вече съм го решил.
Пета глава
Самата Тива, превзета с щурм, била разграбена и срината със земята. Александър се надявал, че този жесток пример ще уплаши останалата Гърция и ще я накара да му се подчини.
Теламон седеше пред палатката си на един походен стол. Горещината и оживлението в лагера го дразнеха. Времето се затопляше, слънцето ставаше по-жарко с всеки изминал ден. Ако Александър не поемеше скоро на път, армията щеше да бъде парализирана. Дезертьорите щяха да се увеличат и ако царската хазна беше празна, армията щеше да се стопи като сняг. Лекарят отиде до входа на палатката и повдигна платнището, за да я проветри.
Пазачът отпред вдигна глава от купата с овесена каша, която тъпчеше с пръсти в устата си.
— Донесох ти храна, господарю. Вътре е.
— Благодаря.
Храната лежеше върху сандък, покрит с ленена покривка. Теламон я дръпна и видя миризливо сирене, загнили плодове и прясно опечен хляб. Бирата в каната беше местна, доста разредена, но вкусна. Теламон закуси. Чувстваше се прашен, потен и уморен. Чудеше се какво ще реши Александър. При завръщането си беше изненадан да види царските телохранители в пълно снаряжение и се чудеше дали не е настъпил моментът на окончателното решение.
Нечия сянка падна върху входа на палатката и джуджето Херкулес се промъкна вътре.
— Номалет.
— Моля?
— Номалет. — Джуджето се усмихна. — Много ме бива да обръщам имената наопаки.
— Много добре, Селукрех — отвърна на свой ред Теламон.
— Обичам буквите. — Херкулес пристъпи към него. — Обичам да си играя с тях. Някои имена трудно се обръщат, нали? — Той спря и се загледа в чинията. — Ще ядеш ли тези череши? Тази сутрин ядох оклам.
— Оклам?
— Малко. — Херкулес пъхна една череша в устата си и шумно я задъвка.
— Изглежда си ме харесал — забеляза Теламон, — но едва ли си дошъл, само за да споделиш храната ми.
— Аристандър иска да отидеш при него с лекарствата си сега. — Херкулес си взе още една череша. — А когато господарят ми каже сега, това значи веднага.
— Тогава да не го караме да чака.
Теламон отблъсна блюдото. Беше взел кожената си чанта и излязъл навън, когато Херкулес го настигна. Дребното човече мушна ръката си в неговата.
— Името на господаря ми трудно се обръща.
— Когато стане дума за господаря ти — отвърна Теламон, — винаги е трудно да се разбере кое е отпред и кое отзад.
— Аз бих се изразил по-грубо — каза Херкулес.
— Какво става? — попита го Теламон.
— Не знам.
Проправиха си път през тесните пътеки между палатките към голямото открито пространство пред царската шатра, изпълнено с царски телохранители. Войниците бяха строени в редици пред входа, облечени в брони от червеникав бронз, с пъстри фустанели и наколенници. На главите си носеха старомодни шлемове на хоплити, чиито наличници почти скриваха лицата им. Всички държаха копия и кръгли щитове, върху които беше изобразен нападащият македонски лъв. Стояха неподвижни и сякаш не забелязваха жегата и праха. Висши военни обикаляха напред-назад. Леко въоръжени войници стояха отстрани на шатрата. Теламон и Херкулес бяха допуснати вътре, едва когато джуджето каза паролата за деня.
Аристандър ги чакаше в преддверието. Той хвана Теламон за ръката и буквално го изтегли в личните покои на царя, оставяйки джуджето отзад. Александър беше проснат на леглото, а разтревоженият Хефестион седеше на стол до него. Палатката миришеше лошо. Царят още носеше туниката от пиршеството предишната нощ, зацапана с вино и храна. Лицето му беше бледо, полузатворените му очи често примигваха.