— Откога е така? — попита Теламон, докато оставяше кожената си чанта на пода.
— Тази сутрин се събуди с главоболие — отвърна Хефестион. — Не яде, но седна в леглото. Повръщал е. Аз го измих.
— Александре! Александре! — Теламон раздруса царя за рамото. Очите на царя се отвориха и се взряха невиждащо в него. Разликата в цвета им беше очебийна, зениците бяха огромни.
— Ще те прегледам — обясни Теламон.
Александър се опита да каже нещо, но се задави и поклати глава. Следвайки предписанията, Теламон опипа дланите и ходилата му. Бяха студени, но вратът и гърдите му горяха. Опипа стомаха на царя, натискайки твърдите мускули с пръсти. Не напипа никаква подутина. Александър примигна и се усмихна насила.
— Какви са симптомите, лекарю? Отровили ли са ме?
— Прекалил си с пиенето — отвърна Теламон, — но не е само това, нали?
— А какво тогава? — остро попита Аристандър.
— Можеш ли да станеш? Да ходиш? — попита Теламон.
— Чувствам се много напрегнат — призна царят. — Боя се, че ако стана, ще падна. Гърлото ми е сухо, коремът ми се бунтува, сякаш съм ял кисело грозде. — Той простена и се хвана за главата. — А в ушите ми гърмят бойни барабани.
— Какво сънува? — попита Теламон.
— Добрият стар Теламон. Винаги умът преди тялото — присмя му се Александър. — Пак сънувах онзи сън. Бях в Херонея, нападах таванските войски, възседнал Буцефал. Бяха обкръжили баща ми. Аз се врязах в тях, но сякаш се намирах във вода — изобщо не напредвах. Непрекъснато се стрясках и пак заспивах. Реших, че съм пил твърде много, но тази сутрин получих ново предупреждение.
Аристандър пусна малък свитък в скута на лекаря. Пергаментът беше груб, преправеният почерк можеше да е на всеки — спретнато и внимателно изписани букви, три цитата от „Илиада“-та. Първият беше от девета песен: „Нека загива. Лиши го от разум Кронид промислител.“ Вторият беше от песен единадесета: „Слава на мен ще дадеш, а духа си — на конника Хадес.“ Третият беше от песен деветнадесета: „Ние сме Фуриите от подземния свят, които отмъщават за убитите.“
— Как пристигна това? — попита Теламон. — Аристандър, вътре има стражи, има шпиони в тревата и зад храстите. Предполага се, че си пазителят на царските тайни.
Александър остро се изсмя. Аристандър изглеждаше сконфузен.
— Ръкописът беше вързан — обясни той. — Паднал в краката на стражата пред входа на царското ограждение. Човекът не видял кой го е хвърлил. Взел го и ми го донесе.
— И ти го показа на Александър?
— Разбира се. Аз пазя неговите тайни, не моите.
Теламон се изправи и се наведе над Александър.
— Седни, господарю.
Александър се канеше да откаже. Лекарят направи знак на Хефестион, двамата изправиха царя до седнало положение и наредиха пухените възглавници зад него. Теламон с радост видя, че страните на Александър си върнаха донякъде цвета и дишането му вече не бе толкова насечено и повърхностно.
— Какво има? — изхриптя Александър, без да поглежда Теламон в очите.
— Ти знаеш какво има.
Теламон стисна китката на царя и измери ускорения му пулс.
— От теб нищо не може да се скрие, нали, Теламоне?
— Познавам теб, Александре. Просто имаш пристъп на паника, провокиран от виното, кошмарите и заплахата.
— Александър не се плаши! — заяви Хефестион.
— Александър се е плашил, плаши се и ще се плаши. — Теламон се усмихна на царския приятел. — Мускулите му са напрегнати, дишането му е повърхностно. Бои се. Виното го размеква. Умът му е притеснен, това предизвиква голяма тревога и тялото му реагира. Все едно да сипеш сол в рана. Имам добри новини за теб, Александре. — Теламон се надяваше, че лъже убедително. — Аз също сънувах снощи. Плавах през Хелеспонт, а на другия бряг стоеше мъж, облечен в броня. Когато го доближих, воинът свали шлема си, украсен с черна конска грива. Беше баща ти. Той махаше с ръце към мен и викаше: „Защо не идва Александър?“
Аристандър запелтечи нещо, но Теламон не свали очи от Александър.
— Разказах му за жертвоприношенията. Филип отвърна. „Кажи на сина ми да потърси снежнобял бик. Нека го охраняват доверени стражи и да го пазят до момента на жертвоприношението. Кажи му да не обръща внимание на предупрежденията и мрачните слухове!“