Промяната в Александър беше явна. Той вече не гледаше с празен поглед, лицето му беше добило нормалния си цвят. Приведе се и стисна ръката на Теламон.
— Сигурен ли си? Нали не ме лъжеш?
— Това беше сън, господарю, но ти намери този бик, направи жертвоприношението и тръгни с армията си!
Александър се отпусна на възглавниците.
— Междувременно — сухо продължи Теламон — искам да поспиш. Аристандре, дай ми малко вино.
Пазителят на тайните донесе малък бокал. Той напомни на Теламон на чашата, от която беше пила младата жена предишната вечер. Теламон си обеща наум да посети отново палатката на Антигона. Отвори кожената си чанта, извади малко от безценната макова тинктура и я сипа във виното. После я разбърка и я поднесе към устните на царя.
— Мисли за Персия — прошепна му той. — Мисли за славата! Освободи ума си от мрачните образи — пий!
Александър се подчини и изгълта съдържанието на един дъх. Теламон седна до леглото и хвана ръката му. Царят искаше да продължи разговора, но тялото му потръпна, очите му натежаха, главата му клюмна встрани и той потъна в дълбок сън.
— Ами когато се събуди? — попита Хефестион, майчински загрижен.
Теламон се усмихна на тъмното брадато лице на приятеля на Александър. Обикновен войник, прецени го той, изпълнен с непоклатима любов и вярност към царя. Най-близкият приятел на Александър, негова бавачка и наставник, който би се съгласил с всичко, което каже царят. В много отношения Хефестион приличаше на бащата на Александър, Филип.
— Когато се събуди — въздъхна Теламон, — ще се чувства много по-добре. Може би ще е малко сънлив, но болките и тревогата ще са отминали. Може да спи с часове. Дайте му питателна храна, не плодове, а хляб и сушено месо. И никакво вино, само чиста вода.
Той затвори кожената си чанта и излезе. Аристандър го последва в преддверието.
— Александър ти вярва, нали знаеш? Когато се събуди, ще каже „Теламон ми е казал истината, защото Теламон не бълнува и не вярва в боговете“.
— Значи имаме нещо общо, нали? — отвърна Теламон.
За пръв път, откакто се бяха запознали, Аристандър се разсмя.
— Снощи царят ми предаде нещо за теб, лекарю. Имаш нужда от помощник. Спомена за кошарата, където държим робите от Тива. Не са останали много, но можеш да вземеш, когото си поискаш. — Аристандър извади изпод наметката си малък печат — парче втвърден восък с царския знак върху него.
— Показвай го на всеки, който те спре.
Теламон го взе и го загледа.
— Пази го добре — предупреди го Аристандър.
— А тези съобщения? — попита Теламон, докато прибираше печата. — Цитатите от „Илиада“-та?
Аристандър направи гримаса.
— Такъв пергамент може да се купи в лагера. Мастилото е обикновено, почеркът е умишлено подправен. Може да е всеки. Пазачът не знае кой го е донесъл. Просто паднал в краката му, обикновено така хората изпращат молбите си до царя.
— Да, но този човек познава и „Илиада“-та, и характера на Александър.
— Ти също, Теламон. Ти разпозна пристъпа на паника, внезапния му страх.
— Малко хора го знаят — отвърна Теламон. — Бях с него, когато получи първия си пристъп в Миеза. Неарх, Александър и аз се обзаложихме — кой най-бързо ще преплува една река. — Теламон въздъхна. — Бяхме момчета, съблякохме се голи и скочихме в реката. Тя беше дълбока и по-бърза, отколкото си мислехме. Неарх преплува, аз също. Александър се върна обратно. Това е единственият път, когато съм го виждал да се отказва от някакво предизвикателство. Закле ни да го пазим в тайна. Неарх се справи най-добре, но каза, че просто правел онова, което правят водните плъхове.
— Неарх не е заплаха — съгласи се Аристандър. — Но другите биха приели тази тревога като слабост.
— Аз я приемам като Александър — отвърна Теламон. — Той е разтревожен и объркан — не знае дали да поеме наляво или надясно. Но щом веднъж вземе решение, ще полети като стрела към целта и ще поведе всички ни със себе си — към славата или към Хадес!
Херкулес го чакаше отвън.
— Какво има? Какво става? — Той се вкопчи в робата на Теламон.
— Царят е добре и спи — отговори му силно Теламон, за да го чуят всички наоколо.