Той си проби път през редицата стражи. Клит и Селевк стояха, доближили глави и тихо разговаряха. Птолемей лукаво му намигна.
— Къде отиваш? — попита Херкулес.
— Да се видя с жрицата Антигона.
— И нейното име трудно се обръща. Знаеш ли, че е роднина на Александър? Добре познаваше Филип. Той казваше, че би й поверил живота си. Защо ти е?
— Да поговорим за едно убийство.
Теламон бързо мина по тесните пътеки между палатките и шатрите. Стражът пред палатката на Антигона ги пусна да влязат. Жрицата седеше на един стол и разглеждаше някакво ръкоделие. Селена и Аспазия седяха на земята пред нея, заети с шиене. Когато Теламон влезе, Антигона остави парчето платно и стана.
— Видя ли царя?
— Да. Сега кротко спи.
Антигона повдигна едната си вежда.
— И защо си тук? За да провериш как сме със здравето ли? Горещо ни е и мухите ни тормозят.
— Бих искал чаша вино.
Антигона погледна Херкулес.
— Изглежда привличаш всякакви твари.
Джуджето издаде груб звук. Антигона се обърна.
— Може ли да пия от чашата, която даде на жената снощи? Онази, която умря.
— Разбира се.
Антигона отиде в дъното на палатката и донесе чашата, наполовина пълна с вино.
— Добавих много вода, но то не е толкова силно колкото виното, което царят пи снощи.
Аспазия му донесе столче. Теламон й поблагодари и седна. Пресуши виното и внимателно огледа чашата.
— Не се тревожи. — Антигона беше взела ръкоделието си и му се усмихна под вежди. — Аз лично я измих.
Теламон се обърна и посочи към масата. — Тя седеше там. Ти донесе чашата. Аз налях лекарството. Какво стана после?
— Ти отпи и аз отпих — отвърна Антигона. — Ти я остави на масата. Наоколо имаше много хора.
— Аз я видях да се движи — внезапно се обади Аспазия с тих глас. — Една ръка я взе и я побутна по-наблизо, но не си спомням чия.
Теламон внимателно огледа чашата. Беше от скъпоценен метал със сребърен фриз от външната страна, изобразяващ млада жена, държаща сова с изпъкнали очи. Столчето и дъното също бяха сребърни, вътрешната част беше излъскана. Теламон остави чашата. Беше смятал, че като се върне в палатката, може да се сети нещо, но това не стана. Сбогува се с жриците, Херкулес, който беше пренебрегнат напълно, го последва навън.
— А сега накъде, лекарю?
— Към ограждението за роби.
— Ще те заведа.
Теламон би предпочел да отиде сам, но Херкулес настоя да го хване за ръка и го поведе. Посрещна ги лагерният шум. Теламон виждаше, че мъжете са неспокойни. Тъй като не им предстоеше битка, те бяха свалили броните си и търсеха сянка, където да се подслонят от слънцето и да убият времето в игри на ашици и зарове. Само бдителните стражи носеха оръжие и обикаляха, за да предотвратят всякакви свади.
— Усещаш опасността, нали? — попита Херкулес.
Спряха, за да се ориентират и откриха кошарата за роби близо до мястото, където бяха вързани конете. Войник в кожена ризница седеше отпуснат пред главния вход. Когато Теламон приближи, той се изправи.
— Аз съм нов тук — извика той и вдигна ръце, — но имам заповеди. Това е първата ми задача. Намерете си проститутки, робите са за продан, не за употреба.
— Млъкни! Не знаеш с кого говориш! — изръмжа Херкулес.
— Казах ви, че съм нов — промърмори войникът. Той почеса черната си брада и изтри потта от челото си. Имаше жестоко слабо лице и едното му око беше полузатворено от белег, който пресичаше диагонално челото му до под ухото. Теламон му показа царския печат. Войникът го разгледа с интерес и му го върна.
— Откъде си? — попита лекарят.
— От Аргос. — Мъжът се усмихна, острите кучешки зъби му придаваха хищнически вид. — Казвам се Дроксений. Пристигнахме тази сутрин. Наеха ни, платиха ни и това е първото ми задължение — да пазя робите. Добре ли е царят?
— Не е твоя работа! — отсече Херкулес.
Теламон пусна ръката на джуджето.
— Свободен си. Искам да бъда сам.
Херкулес отстъпи, като направи неприличен жест.
Кошарата за роби приличаше на голяма клетка, изплетена от ракита. Дроксений вдигна резето и с подигравателен жест покани Теламон вътре.
— Няма кой знае какво и мирише ужасно.
Теламон пристъпи вътре. Войникът беше прав. Кошарата миришеше като кочина. В дъното й се бяха скупчили група нещастни, жалки хора с мрачни погледи и изпити лица като сенки от Хадес. Това бяха останките от завоеванието на Александър, плодовете на великата му победа над Тива. Мъже и жени, лишени от семействата си, на които предстоеше живот в робство и унижения. Теламон погледна наляво, където имаше редица делви за вода; една от тях, покрита с дъска, сигурно се използваше вместо клозет. Миризмата беше ужасна. Бръмчаха мухи, но робите не издаваха и звук. Вперили очи в Теламон, те приличаха на призраци в сянката на плетената клетка. Теламон ги преброи. Бяха поне четиридесет. Една робиня привлече вниманието му — различи червенокоса жена с ясни очи, която не изглеждаше унила като останалите. Носеше тъмнозелена изпоцапана туника и се криеше зад двама старци. Някъде из групата пронизително изстена жена. Теламон реши, че каквото и да стане, нещо трябва да бъде направено за тези нещастници. Много от тях бяха стари — за тях едва ли щяха да получат нещо на пазара за роби, а ако продължаха да живеят тук или последваха армията, щяха да умрат за няколко месеца.