— Какво е станало? — заекна той.
Теламон потупа Касандра по рамото.
— Това е Касандра, моя помощничка и приятелка. Тя вони.
Войникът подсмръкна.
— Знам. По-лошо и от крава.
— Половият ти живот не ме интересува — прекъсна го Касандра.
Войникът отметна глава и се разсмя.
— Заведи я в склада — нареди Теламон. — Има нужда от дрехи — туника и наметка. — Той вдигна ръка. — Два ката дрехи, сандали и кама.
— Кой ще плати за всичко това?
Теламон му подаде царския печат.
— Царят.
Войникът взе печата и го целуна.
— Ще вземете и парче лен — допълни Теламон, като бутна малката стъкленица в ръката на Касандра. — Тази млада жена ще слезе на плажа, ще се съблече — той пренебрегна ахването на Касандра — и ще поплува в морето. Ще се изкъпе и докато го прави, ти ще стоиш с гръб към нея. Едно надничане и един месец ще копаеш нужници.
Войникът шеговито подкани Касандра напред.
— Заповядай.
Теламон ги гледаше, докато се отдалечаваха, после влезе отново в палатката. Взе кана вода, леко подсолена и пречистена с билки, занесе я до входа на палатката и изми ръцете и лицето си. После се върна, огледа се, за да се увери, че всичко е наред и се отпусна на леглото. Беше гладен и малко уморен. Полузаслушан в лагерните шумове, той се унесе. Беше сигурен, че е направил правилен избор. Имаше нещо особено у Касандра. Беше пресметлива, вероятно и неискрена — трябваше да бъде, иначе не би оцеляла — но не беше глупава. Ако можеше да си държи езика и да крие истинските си чувства…
Теламон се унесе в сън. Когато се събуди, Касандра седеше на столче в края на леглото му, с кама в ръка, и го гледаше. Лекарят седна.
— Това ли си мислеше?
Жената беше вързала на опашка гъстата си червена коса. Лицето й беше чисто, ръцете също, ноктите изрязани. Беше облечена в кафява туника, препасана с шнур на талията. На краката си носеше здрави бойни сандали.
— Коя си ти? — попита Теламон. — Искам да те обвържа с клетва.
— Къде е документът за освобождаването ми? — попита тя в отговор.
— Ще накарам някой писар да го напише. Междувременно къде е печатът?
Касандра развърза малката кесия, прикрепена към шнура на талията си, извади печата и му го подаде.
— Ще накарам да напишат писмото — увери я Теламон. — Пази го на сигурно място. Вярваш ли в боговете, Касандра?
Тя поклати глава.
— Никога не съм вярвала, а когато нападнаха Тива, всичките ми съмнения изчезнаха. Беше ужасно, отвратително, улиците бяха пълни с войници. Те ходеха от къща на къща и колеха. На някои места кръвта стигаше до глезените. Излязох в галерията пред храма. Виждах само щитове и мечове. Море от шлемове. Желязо, проблясващо на слънцето, изцапано с кръв. Те минаваха през гражданите като касапи сред агнета. Никого не пожалиха, после изгориха града. Миризмата на горяща плът се носеше навсякъде. Дори храната и водата бяха поели вкуса й и всичко това за слава на македонците!
— Тива не трябваше да се бунтува.
— По очите ти разбирам, че не вярваш в това. Македонецът го направи за назидание. Искаше да уплаши Гърция. Александър е убиец. Кръвопиец!
— Не го казвай в негово присъствие.
— Няма, но ще го повтарям в душата си, докато съм жива!
Шеста глава
Филип бил наследен от сина си Александър, много по-велик от баща си и в добродетелите, и в пороците си.
Херкулес бродеше из гората — така я наричаше той, макар да беше само китка дървета на около миля от лагера. Погледна обратно в посоката, откъдето беше дошъл. Земята се снижаваше и издигаше, дървета, храсти и избуяла трева скриваха гледката. Малко хора идваха тук, мястото беше осеяно с блата и тресавища и лагерните глашатаи бяха предупредили, че те са опасни, след като двама стрелци се бяха удавили. Но Херкулес искаше да остане сам. Внимателно изучаваше земята пред себе си — беше твърда и спечена от слънцето. Знаеше от какво да се пази — от пресни кълнове и избуяла зеленина. Такова място имаше на хвърлей камък от него, където тревата беше висока, жилава и свежа. Джуджето обичаше да бъде само. Животът в лагера му опъваше нервите и макар господарят му да беше влиятелен, Херкулес беше обект на много шеги. „Ела тук, момче!“ — подвикваха му войниците. — „Имам работа за теб.“