Херкулес свали малкия мях с вино, който носеше през рамо, извади запушалката и остави силният сок да потече в устата му. Може би щеше да се напие, да си отспи и да се прибере чак довечера в лагера. Беше изпълнен със самосъжаление. Обичаше дворците със сенчестите им чисти коридори, вратите и прозорците, през които можеше да се промъкне, ключалките и цепнатините, през които можеше да подслушва. Но на открито, в някакъв миризлив лагер, кой беше той? Пред палатките трудно се подслушваше, а и винаги трябваше да внимава. Ако някой зърнеше сянката му върху стените на някоя шатра, където нямаше право да бъде… Джуджето седна на един камък и почеса струпея на брадичката си. Аристандър му се беше ядосал.
— Открий това! Открий онова! — беше изкрещял той. — От теб се очаква да се промъкваш навсякъде като котка, Херкулес, а не си открил нищо!
— Не е вярно! — беше извикало джуджето над пустата горичка. — Това изобщо не е така!
Беше се опитал да подслушва, но беше трудно — имаше късмет с Леонт. Херкулес се бе промъкнал в палатката му и когато някой беше влязъл, се беше мушнал под леглото — където беше намерил златните дарици и писмата от Арсит. Херкулес подсмръкна. Истината беше, че мнозина от гръцкия лагер бяха служили в Персия. Всеки ден пристигаха наемници, без да говорим за шумната паплач, която следваше лагера, привлечена от перспективата за лесна плячка. Гадатели от сушата, баячи и лихвари, професионални просяци и измамници.
— Всички налитат като мухи на мед — скръбно измърмори Херкулес.
Същото беше казал на Аристандър вечерта, когато господарят му се беше преоблякъл в женска дреха и беше сложил златистата си перука — „малката тайна на царския пазител на тайните“, както я наричаше той. Ако царят нямаше нужда от него, Аристандър гримираше лицето си, начервяваше устните си, слагаше перука, женска туника и наметка. Особено обичаше обувките с дебели подметки на хетерите, атинските куртизанки, техните гривни и пръстени. Странен човек беше Аристандър! Господарят му беше намекнал, че владее черна магия и може да призовава демони, но Херкулес не му вярваше. Аристандър беше майстор на илюзиите. Джуджето винаги се страхуваше, че господарят му ще изгуби интерес към него и ще си намери друг шпионин. Дори беше зърнал и други джуджета между новодошлите. Херкулес го беше предупредил да внимава с тези, които са дошли отвъд Хелеспонта, но господарят му не си беше взел бележка.
— Само защото си бил в Персия — беше изкудкудякал Аристандър с високия си фалцет, който използваше в такива вечери, — не значи, че си предател. — После го беше мушнал с пръст в гърдите. — Твоята работа, джудже, е да разкриваш предатели. Искам да знам защо жертвените животни не вършат работа и най-вече кой избива водачите.
Херкулес беше получил заповедите си. Беше се ровил като плъх в боклука. Но досега беше попаднал само на дребен дивеч като Леонт. Ако можеше, джуджето щеше да арестува всички лекари. Мразеше ги. Винаги се държаха с него като с изрод. По-добре да внимават какво говорят! Бяха тук, само защото Александър им беше заповядал да дойдат и защото нямаха къде другаде да отидат. Но Теламон се различаваше от тях. Херкулес отпи още една глътка вино. Харесваше лекаря — резервиран, доста студен, но все пак любезен, човек, който разговаряше с него като с човек, а не с обект за подигравки.
Аристандър не мислеше така. Беше му го заявил, вдигайки пръст с боядисан нокът.
— Повярвай ми, Херкулес — беше прошепнал, стискайки джуджето за рамото, задушавайки го с уханието, което се носеше от скъпата женска дреха, — Теламон е много опасен човек.
— Защо, господарю? — Понякога Херкулес имаше чувството, че пазителят на тайните се кани да стане новият Сократ с тази негова слабост към въпросите и отговорите.
— Защото Теламон не се бои от Александър. — Аристандър се отпусна на кушетката. — И още по-важно — не се бои от мен. Ето ти две добри основания, а мога да ти дам и повече. Теламон не вярва в боговете.
— Нито в черната магия — цинично добави Херкулес.
За това Аристандър го беше ударил.
— Ако не вярва в боговете, дребосъко, как може да вярва, че Александър е син на бог, роден за слава? И най-накрая — беше добавил Аристандър, — Теламон мисли самостоятелно. Знам всичко за него. Той вярва на онова, което вижда и винаги анализира онова, в което вярва.
— А защо Александър го покани да се върне? — беше попитал Херкулес.
— Не ставай глупав! Съвсем явно е. Теламон е неподкупен. Ако даде обещание, ще го спази. Той му е приятел от детството, освен това ще казва на Александър истината, а както вече сме говорили, това може да бъде много опасно.