Теламон леко я потупа под брадичката.
— Ако кажа да, ти ще кажеш не. Ако кажа не, ще протестираш.
— Защо, не съм ли хубава? Не казвам, че искам да спя с теб, но не съм ли красива?
Теламон изучи силното й лице, чисто, но все още загрубяло от слънцето и вятъра; малко бледо и с леко хлътнали бузи от недохранването.
— Хубава си — отвърна той, — но имаш нужда от питателна храна. Семейството ти в Тива ли загина?
Касандра зарови ръка в червената си коса.
— Нямам семейство. Оставили ме на стъпалата на храма на Атина, което е обичайна практика. Храмовата стража решила, че съм дъщеря на келт, може би на някой от наемниците, на които плащаше градът. Майка ми сигурно е била дъщеря или съпруга на някой уважаван тавански търговец. — Тя погледна под вежди Теламон. — Не се смей! Бях като кукувиче яйце в чуждо гнездо. Ако кожата ми беше смугла, а косата черна, щеше да е лесно да се скрия. Много мъже не са сигурни кой е бил баща им. И както подозирам, също толкова учудващо много жени. Но в град с чернокоси жители е трудно да скриеш дете с бяло лице и червен перчем.
— Цяло чудо е, че не са те разкрили — каза Теламон. — Обикновено пазачите на храма не са от най-милозливите хора.
— В юмручето си съм стискала малка сова — обясни тя. — На врата ми също е имало такъв амулет, затова пазачите са разбрали, че съм посветена на Атина; а това е рядкост. Повечето от останалите избягаха при първа възможност.
— А ти?
— Къде можех да избягам? Смятаха ме за изрод. Всички веднага научаваха, когато… — Тя млъкна.
Теламон беше убеден, че тя едва не му каза истинското си име.
— Дори когато ходех на пазара — продължи тя, прикривайки объркването си, — хлапетата ме преследваха и обиждаха. — Касандра вдигна бинта и го нави сръчно. — Както и да е, в храма ми харесваше. Имах стая, нови дрехи, прилична храна и благодарността на пациентите си. Сама си бях господар. Много рядко напусках Тива и ако не беше Александър, щях сигурно да си умра там — я от старост, я от скука. Ами ти, господарю?
— Теламон. Казвам се Теламон.
— Да, господарю.
— Добре — въздъхна лекарят. — По-добре да ти го кажа, преди Птолемей да започне да разкрасява историята. Баща ми беше бригаден командир от пехотата. Името му беше Марголий. Беше висок, с коса, черна като гарваново крило. Беше един от другарите на Филип, участваше в запоите му, свиреп воин, доказан в битките. Филип изпрати сина си Александър в горичките на Миеза — тихо, идилично място, където да получи военното си обучение от Клит и най-доброто образование, което можеше да му даде Атина в лицето на философа Аристотел. — Теламон млъкна. — Бяха избрани и приятели, които да го придружат. Аз бях един от тях. Стоях там три години. Не исках да се разделям с майка си. — Той въздъхна замислено. — По онова време бях единствен син. Трябваше да бъда и учен, и воин, затова поне половината от живота ми беше приятна. Бях много горд със знанията си. Но когато се стигнеше до бой с меч, как да хвърлиш кама, най-добрия начин да хванеш копието и да го метнеш, бях напълно безполезен.
— Бил си страхливец?
Теламон се почеса по брадата.
— Да, може да се каже и така. Не обичах да ме раняват. Не виждах смисъл в това да наранявам други хора. Предпочитах да седя в краката на Аристотел и да го питам кое е било първо — денят или нощта? Дали светът е диск, висящ между рая и ада? Кои са били боговете?
— А в това биваше ли те?
— Аристотел казваше, че имам остро око за признаците.
— Какво е имал предвид?
— Караше ме да проуча нещо, а после да му кажа какво съм научил само от подробния оглед. Защо китка дървета е наклонена вляво, а не вдясно? Заради вятъра ли е? Или клоните се стремят към слънцето? Ако един кон препусне по определен начин, като събира предните си крака или обръща глава на една страна, какво означава това? После преминаваше към слугите. Защо този човек присвива очи? Какво мога да кажа за тази жена, съдейки по ръцете й? — Теламон тихо се засмя. — Това ми харесваше. Аристотел не знаеше много за човешкото тяло, но се преструваше, че знае. Беше озадачен от начина, по който се движи кръвта. Дали се контролира от ума, от сърцето или някоя друга телесна течност?
— Ами Александър?
— Той ме защитаваше при битките, а аз на свой ред му помагах в учението. И двамата четяхме „Илиада“-та. Александър все още е обсебен от нея — добави той сухо. — Аз я харесвах заради начина, по който е описано как боговете се намесват в човешките работи. Александър се вълнуваше от теорията ми, че Омир трябва да е бил лекар, защото описва раните толкова точно. Стояхме до късно през нощта под звездите и обсъждахме различните битки.