— Майката на Александър му напълни главата с глупости — че Ахил бил един от прадедите й, а оттам и негов. Александър започна да мисли, че наистина е прероденият Ахил, безсмъртният герой, най-великият воин на света. Естествено, аз бях избран за ролята на Патрокъл, любим и приятел на Ахил.
— Бяхте ли любовници?
— О, прегръщахме се, хващахме се под ръка или за ръка. Винаги съм смятал това за малко нелепо. Казах на Александър, че не съм неговият Патрокъл, но че някой ден той ще го намери.
— И сега това е Хефестион?
Теламон кимна утвърдително.
— Защо напусна училището?
Лекарят примигна.
— Колкото и да се опитвам да се владея — промърмори той, — всеки път, когато разказвам за това — а ти си втората жена, с която го споделям — очите ми се пълнят със сълзи. Армията се беше завърнала в Пела и с нея баща ми. Поредната голяма победа на Филип. Обикновено баща ми препускаше в галоп до Миеза, с големия си боен шлем, ризницата и фустанелата, които блестяха на слънцето. Но този път не беше така. Аз бях на плаца и се дуелирах с дървен меч, когато се появи един човек с дълга коса и брада. Той стоеше и ме гледаше с отпуснати покрай тялото ръце и свити пръсти. Беше облечен като селянин в туника, препасана с шнур на кръста. „Това е баща ти“, извика един от приятелите ми. Отначало не можах да повярвам. Хвърлих меча и щита си и хукнах към него. Той ме грабна и ме притисна към себе си. Изглеждаше различно, миришеше различно, очите и лицето му бяха тъжни. Аз се уплаших. Беше ли станало нещо с мама? С малкия ми брат, със сестра ми? Той просто ме отблъсна и внимателно се взря в лицето ми. „Нищо не се е случило, Теламоне“, каза ми. „Прибираш се у дома.“
— Беше ли станало нещо?
— Не. Притежавахме земи край Пела, почвата беше богата и плодородна. Майка ми беше изненадана като мен. Обясни ми, че баща ми се прибрал, облечен в обикновена туника. Върнал оръжието, бронята и коня си на Филип. Заклел се, че никога вече няма да убива и напуснал двореца. Филип помислил, че по време на битката са го ударили по главата. Дойде да ни види, водеше и Александър. Чух как повишиха гласове и заспориха. Но Филип обичаше баща ми. Каза му, че няма да се противопостави на решението му. Ако имало нещо, което иска… Но баща ми никога нищо не пожела. Отново заживя като селянин, интересуваше се от реколтата и животните. Веднъж го заварих при едно новородено агънце. Седеше, облегнат на една стена, притиснал животинчето до себе си и по лицето му се стичаха сълзи. — Теламон поклати глава. — Ето в такъв човек се превърна. Баща ми не убиваше нищо. Престана да яде месо. Е, позволяваше ни да заколим някое добиче на празник, но той самият никога не докосваше месо. Никога не говореше за армията. Не позволяваше в къщата да има мечове или щитове. Никога не посещаваше храмове, но често заставаше сред ечемика, вдигаше ръце и доколкото знам, се молеше на небето.
— Никога ли не разбрахте защо се е променил така?
— Никога. Нещо се беше случило и беше променило живота му. Той никога не го сподели. Веднъж каза: „Македония се превърна в храм на войната. Ти, Теламоне, никога не бива да ставаш войник.“ — Лекарят се усмихна. — По този въпрос бях съгласен с него. Исках да уча медицина. Баща ми ми предостави всичките си средства. Посещавах всички известни училища по медицина — в Атина, Коринт, на остров Кос. По време на учението ми умряха и баща ми, и брат ми. По онова време много се бях отчуждил от семейството си.
Теламон млъкна, защото чу шум отвън — тръбен звук, викове, изблик смях.
— Бях пътник, зажаднял за знания, както земеделец вее житото, отделяйки люспите от зърното. — Той се усмихна леко. — Така научих това-онова за човешката душа. Носех се като перо във въздуха, докато не стигнах Тива в Египет. — Теламон поклати глава. — Невероятно място, Касандра — храмове и статуи, които се извисяват в небето, обелиски, обковани в злато, за да блестят на слънцето. Огромният некропол, отделенията в храмовете, където лекуваха. Научих много за медицината. Там срещнах и голямата си любов. — Той видя изненадата в очите на Касандра. — Да, обичах и бях обичан — името й беше Анула и тя беше прислужница в храма.
— Беше ли красива?
— Египетските прислужници си бръснат главите. Винаги носеше намаслена перука, вързана с красива сребърна панделка. Около шията й имаше златна огърлица с халцедон и скъпоценни камъни. Обичаше да пее и танцува, Касандра. Винаги беше усмихната. — Гласът му стана дрезгав. — Исках да бъда с нея непрекъснато, тя — също.