— Ако не можеш да се справиш с това, как ще водиш армия?
Хефестион му отвърна с нецензурна реплика. Александър се засмя, обърна се и започна да сочи различни интересни гледки.
— Хубава страна! — извика той през рамо. — Поне за лов. Вижте колко различни дървета има тук — дъбове, ясени, лаври и ели. — Той посочи горичките, с които бяха осеяни хълмистите равнини. — Ако потоците и реките бяха повече, човек би помислил, че е в Македония.
Теламон си припомни равнините, буйните реки, блатата и тъмните гъсти гори на родината. Поклати глава:
— Равнините на Тракия — прошепна той — никога не биха могли да ме накарат да изпитам носталгия.
Въпреки това пейзажът беше приятен, тук-там се мяркаше по някоя селска къща, макар че повечето от селяните бяха избягали в града при приближаването на армията на Александър. От време на време пътят беше засенчван от редици ели, които ги спасяваха от слънцето, което Теламон с мъка понасяше. Той съжаляваше, че в бързината не беше взел плоската си кръгла шапка, каквито носеха много от сънародниците му в подобен пек.
— Какво му е хрумнало на Александър? — попита той Аристандър, който седеше изгърбен на коня си зад него, потънал в мисли.
— Негово величество — язвително отвърна Аристандър — винаги е бил непредсказуем. — Той погледна през рамо към двамата конници, които бъбреха като деца зад тях. — Просто ми се иска да бяхме взели повече войници.
— Лагерът е наблизо — успокои го Теламон. — Тук сме в безопасност.
Аристандър поклати глава.
— Един цар никога не е в безопасност — каза той. — Освен това се безпокоя за джуджето си, Херкулес. От часове го няма. Нали го видя тази сутрин, Теламоне? Когато отиде до кошарата с робите, за да си избереш онази червенокоса кучка?
— Касандра. Моята приятелка и помощничка се казва Касандра.
— А моят приятел и помощник се казва Херкулес и изглежда е изчезнал — отсече пазителят на тайните. — Всички си имаме по-важна работа, отколкото да скитаме по пътя като банда провинциални дръвници. — Той се обърна към Антигона. — Още ли са разтревожени водачите?
— С двама мъртъвци, които горят на кладата в момента, естествено. Освен това имат чувството, че вече не им вярват.
— Говориш за тесалийците, които ги охраняват ли?
— Или ги пазят да не дезертират.
Аристандър сви рамене.
— Все същото — промърмори той, дърпайки юздите. — Всички сме в едно и също положение, заобиколени от войници. — И той пришпори коня си, за да се изравни с Александър.
— Защо дойде? — попита Теламон Антигона. — Защо не изчака царят да прекоси Хелеспонт?
— Аз съм гъркиня по рождение — усмихна се тя. — По възпитание и образование. Освен това съм далечна роднина на Александър. — Усмивката й се разшири. — Познавах добре баща му. Не, не — тя вдигна ръка в изискан жест, — не в този смисъл! Филип често пресичаше Хелеспонт, за да прегледа войската си и да подсили укрепленията си. Познавах го отпреди и получих храма в Троя благодарение на неговото влияние. Разбира се, всички идват в Троя, включително Филип. Това беше преди пет години. Той ми купи двете прислужнички — тесалийки Аспазия и Селена. Идваше да ме посети, да се поклони на боговете и да поговорим. И то какви неща! Как ще стигне до края на света и навсякъде ще се разтръби за победите му. Молеше се само някой втори Омир да опише подвизите му.
— Казвал ли ти е някога защо?
— Филип беше момче в мъжко тяло — отвърна Антигона. — Същият като Александър. — Тя понижи глас. — Смяташе се за велик герой. За новия Агамемнон, който ще преживее толкова приключения, колкото и Одисей. Обичах да го дразня, че просто иска да остави колкото се може повече разстояние между себе си и Олимпиада. Той никога не се обиждаше. — Жрицата поклати глава и се загледа през равнината. — Беше щедър до глупост. Чувал ли си историята за Херонея? — Тя не го изчака да отговори. — Филип разби обединените гръцки армии и се напи. Започна да танцува на бойното поле. Един атински пленник, Демад, извика, че царят се държи като варварин, че му липсва уважение към мъртвите. Всеки друг би му отсякъл главата. Филип изтрезня. Извини се за поведението си, освободи Демад, отрупа го с богатство и го изпрати като свой пратеник в Атина.
— Пак ли говориш за баща ми? — Александър беше подочул разговора им въпреки тропота на копитата и глъчката на телохранителите. — И теб ли успя да очарова, Антигона?
— Той очароваше всички — отвърна жрицата. — Водеше ме да плаваме с рибарска лодка. Ловеше вечерята и я приготвяше.