Александър сви рамене безизразно и се върна при Хефестион.
— Но Александър не е Филип — прошепна Теламон. — Защо дойде?
— Доведох водачите. Донесох му и новини. И най-вече, дойдох самата аз — за късмет. — Тя доближи коня си. — Повярвай ми, Теламоне, Александър ще има нужда от целия късмет, с който боговете могат да го надарят.
— Ами тесалийските момичета, избити пред Троя? Защо Филип е възстановил обичая да ти ги пращат? — попита Теламон.
— Имах нужда от повече помощници — отвърна Антигона. — Казах ти как събирам сведения. Аспазия и Селена разпитват пътешествениците, особено ако идват от персийския двор. Филип смяташе, че тесалийките не само ще ми бъдат от полза, но и че ще слушат и ще му докладват.
— Значи ти си македонска шпионка?
— Аз съм жрица на Атина. — Очите й се смееха. — Разбира се, че съм македонска шпионка, а персите не могат с пръст да ме пипнат. Ако някой иска да се свърже с Александър или гръцките градове, той идва в храма на Атина в Троя.
— Изненадана ли беше, че един от хората на Мемнон се е свързал с теб?
— А, онзи отстъпник. Беше главният коняр Лизий, който, според мен, искаше да премине на другата страна. Трябваше да се срещне с Александър в Троя. Но аз промених плана. Лизий беше предаден, вероятно от шпионин, който е близък на Александър.
— Подозираш ли кой може да е той?
— Никой не знае — рязко отвърна Антигона. — Но който и да е, от известно време е доста активен. И Филип си патеше от същия предател. Царят не можеше да разбере дали е един човек или са двама. Би могла да е дори група.
— Какво мислиш за приятелите му? — попита Теламон, заинтересуван от такова организирано предателство.
— Носят се слухове. Някои шепнат, че е Аристандър. Чувала съм дори името на Олимпиада.
— Олимпиада?
— Тя мразеше Филип до самия край. Имаше дълбоки резерви към похода на сина си. Не е само тя. Огледай се, Теламон — лекарите, които са около теб; приятелите по чашка на Александър. Чувал ли си за Парменион?
— Военачалник на Александър в Азия, командир на предмостието.
— Знаеш ли колко пъти се опита да наеме водачи? Поне пет и не успя. Веднъж по погрешка нае хора, на които плащаха персите и трябваше да се оттегли пред войските на Мемнон. — Тя дръпна юздите. — Не, знаците не са добри. Не всички искат Александър да стигне до края на света.
Теламон се приведе и потупа коня си по врата. Положението започваше да му се изяснява. Припомни си хитрото лице на Птолемей и уплашените очи на Пердикъл. Беше ли сгрешил тази сутрин? Беше ли наистина Александър жертва на тежкото си пиянство и лоши сънища? Или на някаква непозната отрова? Теламон погледна към небето. За пръв път, откакто беше пристигнал, той мълчаливо се зачуди дали светът, от който баща му го беше спасил, няма да го погълне завинаги.
Седма глава
Мемнон от Родос, известен с военните си способности, препоръчвал тактиката да не се водят решаващи битки… а в същото време да се пращат сили по море и суша към Македония и войната да се прехвърли в Европа.
Дроксений и четиримата му спътници бяха плувнали в пот. Те тичаха под слънцето, носейки пълно въоръжение на рамо. Спряха под една смокиня. Дроксений свали туниката, останалите го последваха и се отпуснаха в сянката, обръщайки мокрите си тела, за да почувстват хладния бриз. Само по препаски на слабините и сандали, струпали оръжията край себе си, те си разделиха сухия хляб и долнокачественото вино. Самият Дроксений разчупи хляба и остави парчетата край малката купчинка скъпоценна сол, изсипана върху едно широко листо. Взе парче и поздрави другарите си.
— За смъртта! — промърмори той.
— За смъртта! — отвърнаха му те в хор.
Приключиха с хляба и солта, пресушиха меха и го захвърлиха. После погледнаха към слънцето и внимателно заслушаха, докато водачът им припяваше химн към непобедимия Аполон. Дроксений извади меча си и го вдигна така, че острието проблесна на слънцето. После го наведе и се огледа с тъжен поглед.
— Ако някой от вас иска да си тръгне…
— Ние вече ти отговорихме — отвърна един от тях, докато късаше трева и бършеше кожата си. — Победа или смърт!
— Добре тогава. — Дроксений се усмихна. — Да помислим малко.