Той се изправи и застана на ръба на сянката. Умът му беше пълен с образи и спомени. Призраци скитаха нагоре-надолу — хубавата му жена, сестра му и брат му, старческото лице на дядо му; къщата им близо до Кадмея в Тива с белосаните стени, дворове и разцъфнали овошки, която сега бе само купчина пепел. С другарите си бяха положили най-свещената клетва в името на небето и земята, на огъня и юдата, да отмъстят за тази разруха. Макар че живееше само за отмъщението, на Дроксений му беше трудно да мисли за смърт в ден като този. Пролетната трева на равнината се разстилаше пред очите му, пожълтяла от слънцето; изпъстрена със зюмбюли и минзухари, море от оранжеви и сини цветчета. Разлистващите се дървета — тамариксът с ярките си пъпки, различните оттенъци на зелено на върбите и брястовете, всичко пробуждаше спомени за по-щастливи дни. Един от другарите му се приближи.
— Имаме голям късмет. Откъде знаеше?
— Тиранинът действа, без да мисли — отвърна Дроксений, без да се обръща. — Това е единствената слабост на Александър. Правил го е и преди — препуска в неизвестното, придружен само от неколцина приятели. Някои казват, че това било проява на приятелство. Други — че трябва да се измъкне, за да мисли. Каквото и да е, сега е нашият шанс, нашата възможност. Никога вече няма да се повтори. — Той погледна към небето.
— И ако успеем? — попита спътникът му.
— Ще се спуснем по крайбрежието — отвърна Дроксений. — Ще откраднем лодка и ще се върнем да си получим наградата. Но стига сме говорили.
Върнаха се при останалите и се въоръжиха за битка. Облякоха туниките си и сложиха върху тях бронзови брони. Помагаха си взаимно да съединят двете им половини, да пристегнат връзките, да закопчаят токите по раменете си, а после да вържат и ремъка в средата, който държеше частите на бронята заедно. Обуха военните си фустанели, които падаха на гънки до коленете им и пристегнаха бойните си колани. Завързаха сандалите си, наместиха бронзовите наколенници. Взеха кръглите си щитове, пъхнаха ръце под ремъците им, балансирайки внимателно, докато се уверят, че връзките ще издържат. Застанаха в кръг. Дроксений протегна ръка и четиримата му другари я покриха със своите.
— Трябва да го направим — прошепна водачът им. — Затова да действаме!
Вдигнаха коринтските си шлемове с щръкнали пера, всеки боядисан в различен цвят. Те ги преобразиха така, че заприличаха на богове на войната, придобили плът и кръв. Тежките шлемове покриваха ушите, а по-голямата част от лицата им беше скрита зад широките предпазители за носа, които стигаха до горните им устни. Дроксений завъртя щита и погледна горгоната, издълбана на лицевата му част.
— Ако можеше — прошепна той, — това лице да превръща враговете ми в камък.
После извади меча си. Останалите направиха същото и го последваха вън от сянката през равнината. Прикривайки се зад храстите и дърветата, те се промъкваха като вълци към телохранителите на Александър.
Теламон седеше под разперените клони на един дъб. Погледна към потока, който ромонеше на няколко метра от тях. Бяха си свалили сандалите, измили краката и утолили жаждата си. Хефестион беше поделил храната. Аристандър се цупеше, все още протестирайки, че не вижда смисъла от всичко това. Антигона и Теламон предъвкваха последните останки от сиренето, потънали в мислите си. Александър и Хефестион седяха, сближили глави като малки момчета и си шепнеха. Царят даваше нареждания какво още трябва да се направи. Теламон реши да не обръща внимание на Аристандър и се облегна на дървото.
— Чухте ли? — извика Александър. — Хефестион казва, че имаме припаси само за още трийсет дни, после ще трябва да си търсим храна наоколо.
— Аз имам по-лоши новини — каза Теламон, без да си прави труда да отваря очи, пъдейки една досадна муха. — Ако останем още малко тук, господарю, лагерът ще се замърси. Септичните ями преливат. Както се засилва жегата, скоро ще плъзнат болести.
— Жертвоприношението трябва да бъде направено! — настоя Аристандър. — Трябва да тръгваме.
Теламон се размърда. Беше чул някакъв шум иззад билото на хълма, където бяха останали царските телохранители. Писък ли беше? Или сблъсък на метал с метал? Хефестион и останалите не го чуха, но Александър се обърна и се взря нататък като ловно куче, мърморейки нещо под нос. Теламон беше сигурен, че е ругатня. Аристандър усети тревогата му.
— Какво има?
Лекарят се изправи, заобиколи дъба и се загледа към хълма. Долови движение, гърлото му пресъхна. На билото се появиха пет фигури. Незнайно защо той веднага се сети за един откъс от Омировата поема: изненадата на троянците, когато Ахил спира да се цупи и излиза от палатката си. Известно време петте фигури останаха на място, тъмни и зловещи на фона на небето. Хефестион скочи на крака.