— Може би е група от лагера — каза той.
Теламон погледна към мястото, където бяха оставили конете без сбруя и седла.
— Изобщо не си го помисляй — промърмори Александър, изтривайки потта от дланите си в туниката. — Конете ще се уплашат, а трябва да изкачим хълма. По-скоро ще ни пречат, отколкото да ни помогнат.
Теламон погледна през рамо. Антигона не беше казала нито дума. Само стоеше с окръглени като на сова очи, пребледняла, а устните й се движеха беззвучно, сякаш шепнеше молитва.
— Не са от лагера — заяви Теламон. — Едва ли носят пресен хляб и вино. Двамата телохранители сигурно са мъртви. Дошли са да ни убият.
Петте фигури се движеха, не като в нападение, а бавно, предпазливо. Вятърът донесе шум от дрънчене на брони и смразяващото шумолене на обутите им със сандали крака в тревата. Всички бяха въоръжени като хоплити. Не носеха наметки и вървяха в редица, само на няколко сантиметра един от друг. Слънцето блестеше по голите им мечове и по щитовете, които държаха пред гърдите си.
— Това са наемници — промърмори Александър. — Забележете как са облечени, старомодните шлемове, начина, по който държат щитовете си — нито твърде високо, нито твърде ниско; телата им са леко извъртени, готови да сближат щитовете, за да се предпазят от стрели.
— Тук не е място за упражнения — възкликна Аристандър. — Трябваше да вземем лъкове и стрели, и повече телохранители.
Александър се усмихна, полюлявайки се.
— Можем да ги надбягаме — предложи Хефестион.
— Ти, аз и може би Теламон — да — каза царят. — Но Аристандър и Антигона? Пък и Александър Македонски не бяга от никого.
Теламон беше облян в пот, а гърлото му беше пресъхнало. Спомняше си ножа, който беше извадил във винарната в Тива и колко бързо и лесно го беше забил в персиеца. Можеше ли да го направи отново? Въпреки страха си той беше възхитен от реакцията на Александър — царят явно се наслаждаваше на мисълта за предстоящата битка.
— Какво ще правим? — измърмори Хефестион.
Петимата хоплити продължаваха да напредват с умерен ход. Теламон различаваше блестящите им очи, брадатите лица. Долови мириса им — на пот и кожа — и се зачуди кой ли ги е изпратил.
— Трябва да се бием. — Александър се отдалечи и извади меча с дръжка от слонова кост от ножницата. Взе наметката си и я уви около лявата си ръка. Хефестион и Теламон направиха същото.
— Аристандре — нареди Александър, — отведи Антигона през потока. Идете при конете. И ако нещата не се развият благоприятно, направи каквото можеш.
— Аз мога да се бия — обяви жрицата. — Имам кама.
— Тогава се моли да не ти се наложи да я използваш върху себе си — каза Хефестион.
Александър излезе от сянката на дъба и пристъпи към подножието на хълма.
— Хефестионе, ти мини вляво. Теламоне — вдясно! — нареди той. — Правете точно каквото ви кажа. Трябва да ги спрем, преди да стигнат подножието на хълма. Ако стоят на наклона, ще бъдат нестабилни.
Александър бързо пристъпи напред, като държеше меча отпуснат до тялото си. Теламон избърса потта от ръцете си, вдигна меча и го последва. Александър избра позицията си — зад него беше дъбът, отляво Хефестион, а отдясно Теламон. Стоеше, изнесъл единия си крак напред, размахвайки меча напред-назад. Теламон погледна през рамо. Аристандър и Антигона бяха пресекли потока. Петимата наемници изглеждаха малко объркани от самоувереността на Александър. Водачът спря. За него и спътниците му беше трудно да намерят добра позиция по стръмния склон на хълма. Застинаха в мълчалива редица. Теламон ги изучаваше един по един. От походката им, очуканите брони, начина, по който държаха щитовете си с леко извърнати тела и насочени напред мечове, той разбра, че са ветерани, които предлагаха услугите си навсякъде около Вътрешното море.
— Приятели гърци! — извика Александър. — Каква работа имате тук? От лагера ли сте?
Водачът, чиито пера на шлема бяха боядисани в кървавочервено, пристъпи напред. Теламон различи брадато лице, блестящи очи, както и белег, който пробуди някакъв спомен — спомни си войника, който стоеше до кошарата за роби същия ден сутринта.