— Как те наричат? — настоя Александър. — Защо сте тук?
— Казвам се Дроксений — отвърна водачът. — Не сме от лагера ти, а от Тива.
— Аха! — Александър въздъхна дълбоко. — И моите ръце са изцапани с кръвта на роднините ти?
Дроксений кимна.
— От свое име ли идвате или ви изпратиха?
— Носим ти съобщение от военачалника Мемнон.
— А, предателят от Родос.
— До убиеца от Македония.
— И вие не сте по-добри — отвърна Александър. — Безмилостни убийци.
Дроксений вдигна меча си за поздрав.
— Ще ти отправим същото предупреждение, което ти отправи към роднините ни в Тива.
Зад тях Теламон чуваше хленченето и възраженията на Аристандър. Имаше чувството, че сънува. Сенчестият дъб, поляната, ясните и мелодични птичи песни; ароматът на диви цветя, примесен с мириса на войната — кожа и бронз, кръв, която ще се пролее, стържене на метал, викове и ругатни на мъже, които се борят за живота си. Всичко онова, от което баща му се беше опитал да го предпази. Наметката около лявата му ръка натежа. Обърна се настрани. Александър леко беше наклонил глава наляво и изучаваше Дроксений, сякаш той му се струваше познат. Командирът на наемниците отстъпи и се присъедини към другарите си. Александър остана неподвижен. Мъжът вдясно от Дроксений прошепна нещо. Водачът обърна глава.
— Сега! — извика Александър и скочи напред.
Изненадан, Теламон го последва. Наемниците също се раздвижиха стреснати, но тогава Александър рязко се обърна и дръпна Теламон за наметката. Лекарят хукна след царя под сянката на дъбовото дърво към потока. Изненаданите наемници нападнаха, но стръмният склон и скоростта на тичането ги правеше нестабилни. Единият се спъна и се подхлъзна, шлемът на другия се закачи в стърчащите клони на дъба. Редицата им се разкъса.
— Сега, Теламон! Сега, Хефестион! — извика Александър. — Бийте се!
Лицето на царя беше сурово, леко пребледняло, очите му блестяха. Теламон нямаше друг изход, освен да се подчини. Александър и Хефестион се спуснаха напред, а лекарят ги следваше. Врагът беше смутен. Александър нападна противника си, после бързо мина вдясно и мечът му разсече голата плът между шлема и бронята. Хефестион се блъсна в щита на наемника срещу себе си и го запрати на земята. После заби меча си дълбоко в слабините му. Мъжът се загърчи и закрещя. Александър скочи напред, за да довърши онзи, който беше навехнал глезена си, когато се спъна. Хефестион се обърна с лице към Дроксений, а Теламон се разкрачи и се изправи срещу наемника, чийто шлем се бе закачил за дървото. Сега той се беше освободил и вървеше напред с вдигнат щит, а мечът му се стрелкаше като змийски език. Теламон отчаяно се опитваше да си припомни движенията, които беше учил при упражненията в Миеза. Александър беше променил съотношението на силите, но Теламон не смееше да поиска помощ. Хефестион блъскаше с меча си по щита на Дроксений. Под дъба Александър водеше ръкопашен бой с падналия наемник. Противникът на Теламон беше опитен ветеран; косата, мустаците и брадата му бяха стоманеносиви, имаше малки черни очи, мургаво лице, насечено от белези. Леко отворената му уста, разкриваше липсващи зъби и почернели корени. На щита му беше изобразена критска танцьорка с бик. Наемникът внимателно движеше щита си, с усмивка на уста. Усещаше нервността и неопитността на Теламон.
— Ти ли си момичето в групата? — прошепна той със силен акцент.
Лекарят не отговори. Пристъпи напред — противникът му отстъпи.
— Хайде, хубавице! — изсъска мъжът.
Теламон разви наметката от ръката си, хватка, която му беше показал Черния Клит. Наемникът нападна. Лекарят отстъпи встрани и хвърли наметката в лицето му. Мъжът мина покрай него, вкопчен в дрехата. Теламон извъртя меча си и замахна с полузатворени очи към главата на мъжа. Мечът се заби дълбоко, потръпна и се изплъзна от ръката му. Противникът му се обърна. Теламон стоеше безпомощен, но един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че с наемника е свършено. Кръв се стичаше от грозната, зейнала резка от ухото до брадичката му. Мъжът се олюля встрани. Закашля се. Кръв рукна от носа и устата му. Мечът се изплъзна от ръката му. Той падна на колене и със стон се строполи на земята.
Теламон вдигна меча си. Александър беше коленичил до противника си и изтриваше оръжието си в тревата. Дроксений и Хефестион все още бяха вкопчени един в друг. Командирът на наемниците беше захвърлил щита си. Хефестион беше изгубил меча си. Стояха като любовници, вплетени в смъртоносна прегръдка, сумтяха и пъшкаха, докато се блъскаха и бутаха. Хефестион беше решил да изтръгне меча от ръката на противника си. Александър небрежно приближи към тях. Мина зад Дроксений и преди мъжът да разбере какво става, заби меча си дълбоко между ребрата му — там, където се срещаха парчетата от бронята. Хефестион го отблъсна. Дроксений залитна назад и падна на колене. Все още с меч в ръка Александър хвана украсата от конски косми и грубо издърпа шлема. Дроксений беше потънал в свой собствен свят от болка. Странни звуци излизаха от гърлото му.