Двамата конници лежаха в тревата точно зад билото на хълма. Локва кръв вече се съсирваше — истинско пиршество за мухите. Единият дори не беше имал време да извади меча си — беше убит мигновено от удар във врата. Вторият лежеше на няколко метра встрани, проснат по гръб, втренчил невиждащ поглед към небето и притиснал с ръка ужасяващата рана на гърлото си.
Теламон посочи надолу по хълма към високата, поклащаща се трева.
— Сигурно са спели, горките негодници. Дроксений и другите са се промъкнали дотук като котки. Никога не бива да заспиваш на открито, ако си войник.
Александър свали поясите на двамата войници, които показваха към кой полк принадлежат.
— Не ги заслужаваха. Онези, които ме охраняват, не бива да спят.
— Това включва и мен, Александре.
Царят тръгна надолу по хълма, като направи знак на Теламон да го последва.
— Теламоне, шпионинът в моя двор прилича на ядосана, невидима пчела, която жили, а после отлита. Който и да е, достатъчно ме е жилил. Ако Аристандър не може да го открие, тогава ти трябва да го направиш. — Александър хвана ръката на Теламон и здраво стисна пръстите му. — Мога да наема още водачи, но вече изгубихме най-добрите.
— Мислиш ли, че това е работа на шпионина? Александър направи гримаса и се загледа към пътя.
— Може би. Животът ми е в ръцете на боговете, но помня поговорката: „Помогни си сам, за да ти помогне и бог.“ Фортуна може да бъде много капризна кучка.
— Ами мъртвите? — извика Хефестион, когато заедно е останалите се изкачиха на върха на хълма.
— Остави ги! — извика в отговор Александър. — Ще се върнем в лагера и ще изпратим разузнавачите.
— Ще окачим ли наемниците на бесилката? — попита Аристандър.
— Не. Те бяха воини. Вземете оръжията и ги сложете като трофеи пред олтара до палатката ми. А сега съм жаден и съм сигурен, че Птолемей ни очаква с добри новини.
Царската шатра сияеше от светлината на маслените лампи, наредени по масите, както и на онези, които висяха на сребърни вериги от кръстосаните на покрива колове. Въздухът беше горещ, изпълнен със сладко ухание. Теламон се чудеше колко ли ще трае това празненство. Александър и близките му приятели се бяха излегнали из палатката. Пируваха и вдигаха наздравици с вино, разредено с много малко вода. Царят се беше преоблякъл в пурпурна роба, поръбена със злато, а на главата си носеше сребърен венец. Настояваше Хефестион и Теламон също да носят такива. Докато идваше, Теламон беше забелязал пред палатката трофеите — купчината оръжие, взето от наемниците, върху което беше поставен шлемът на Дроксений. Бившите им собственици вече се бяха превърнали в пепел върху голямата погребална клада, която Александър беше наредил да издигнат на морския бряг.
Антигона предложи на Теламон купа с плодове.
— Царят е в добро настроение.
— Има причина — отвърна лекарят. — Прие спасението си като благосклонност от страна на Зевс.
— И, разбира се, откритието на Птолемей.
— О, да — съгласи се Теламон.
Птолемей беше намерил снежнобял бик. Бяха го закарали на мястото за жертвоприношения над морето. Царят беше събрал около себе си телохранителите. Огньовете бяха запалени, задимяха благоухания, направени бяха възлияния, но Александър не остави нищо на случайността. Преди жертвоприношението да бъде извършено, той нареди на Аристандър да напише на дясната си ръка, която държеше скрита, фраза от „Илиада“-та: „Боговете са благосклонни към теб.“
Бикът беше изведен и гърлото му прерязано. Аристандър оповести, че предзнаменованията са отлични. Щеше да се разплаче от радост, докато триеше кръвта от ръцете си, за да покаже на жриците, както и на онези, които бяха край тях, загадъчното съобщение, надраскано на ръката му. Александър беше поздравен с водопад от хвалебствия и дрънчене на оръжия. После царят беше яхнал черния си боен кон и беше се обърнал към армията с кратки, пламенни изречения, които се повтаряха от глашатаите, носещи белите жезли, които символизираха службата им.