— Боговете показаха одобрението си! — извика той и вятърът понесе гласа му. — Светлината на Олимп ни обгръща! Пътят към Азия е открит. Всички ще преминем като царе през Персеполис!
Думите му бяха посрещнати с яростния македонски боен вик и дрънчене на оръжия.
При връщането си в ограденото за него място, Александър не беше на себе си от радост и възторженото му настроение се отрази на целия лагер. Писарите, ръководени от Евмен, вече бяха заети с мобилизационните списъци и внимателно преценяваха всички новопристигнали. Отговорниците за лагера получиха изрична заповед да го прочистят от негодниците, просяците, проститутките и другите скитници. Мъжете се групираха по отряди. Периметърът на лагера беше подсилен с допълнителни стражи. Дългоочакваните нареждания бяха дадени — след два дни армията щеше да отплава; флотата беше готова. След седмица щяха да бъдат в Азия.
Теламон огледа палатката. Александър беше обявил, че това е последната нощ, в която ще пируват и празнуват. Царят се изправи с мъка на крака, стиснал в ръце „чашата на приятелството“. Той погледна другарите си — Птолемей, Хефестион, Селевк, Аминт, Клит и новото допълнение, любимият пълководец на баща му — прошареният военачалник Парменион с насечено от белези лице. Той беше подсилил укрепленията в Азия и беше събрал флотата, която щеше да прехвърли армията през Хелеспонт.
— Добре хапнахте и пийнахте! — викна Александър. — Готвачите ми напълниха стомасите ви с най-отбрана храна!
Последваха одобрителни викове. Царските кухни бяха оживени и щедро предлагаха прясна писия, приготвена с оцет, зехтин и каперси; миди, глиган, подправен с множество билки, плодове, ядки и сладкиши с много мед. Виното се беше ляло като юда. Всички бяха пияни и бяха извърнали зачервените си лица със светнали очи към Александър.
— Напълних ви стомасите — отново се провикна царят, — но ви обещавам да изпълня и сърцата със слава, а кесиите с персийско злато!
Отново последва одобрителен рев. Теламон погледна наляво. Антигона гледаше Александър с блестящи очи, влажни устни и леко разтворена уста. И тя беше пила много, разменяйки чести наздравици с царя, поласкана от уважението, което Александър й беше оказал. Много рядко беше жена да присъства на подобни пиршества.
— Ще се бием и ще победим! — извика Птолемей. — Къде е Аристандър? — попита Антигона.
Теламон поклати глава. Гадателят се беше върнал в лагера вбесен. Беше успял да се овладее за жертвоприношението, но след това се беше оттеглил в палатката си сърдит и разтревожен от изчезването на джуджето си.
— Какво чух? Кой липсва? — Александър вдигна ръка, за да накара Птолемей да млъкне. После се огледа, олюлявайки се. Теламон се чудеше дали наистина е пиян или се преструва.
— Нашият пазител на тайните още ли ми е сърдит? — завалено попита Александър. — Защото едва не усети студената стомана? Иди го доведи, Теламоне. — Той остави чашата си и плесна с ръце. Един от телохранителите изскочи от сенките зад лежанката му. Александър взе щита му и започна да удря с меча по него. После се впусна в шумен танц. Останалите го последваха — те скачаха на крака, грабваха щитове и мечове от стражите и се присъединяваха към бойния танц. Качваха се на лежанките, въртяха се в средата на палатката, заставаха в кръг, биейки с мечовете по щитовете. Събираха се и се разделяха, крещейки македонския боен вик.
— Също като Филип — прошепна Антигона. — Стомана и кръв, видението на славата. — Тя кимна към танцуващите, които сякаш създаваха своя зловеща музика.
Доволен, че има предлог да излезе, Теламон кимна на Антигона и излезе в студения нощен въздух. Известно време стоя на едно място, позволявайки на бриза да охлади лицето и шията му. В далечината звънчетата на стражите подрънкваха, докато си ги предаваха от ръка на ръка — система, въведена от Александър, за да е сигурен, че навсякъде има хора и никой не спи.
Теламон се отправи към палатката на Аристандър. Входът й се охраняваше от членовете на Хора, които посрещнаха Теламон като отдавна изгубен брат, макар че се колебаеха дали да го пуснат.
— Идвам по заповед на царя! — отсече лекарят.
— Пуснете момчето да влезе! — прозвуча гласът на Аристандър. Платнището на палатката се повдигна. Теламон пристъпи вътре и изненадан спря. Аристандър беше сам, отпуснат на лежанката, заобиколен от малки лампи. Гадателят беше почти неузнаваем под тежкия си грим — очите му бяха очертани с черно, устните му бяха карминеночервени, ноктите на ръцете — тъмнолилави. Носеше златисто-черна женска туника и бяла мантия, преметната през рамо. Лежеше подпрян настрани на кушетката, с една ръка елегантно държеше сребърна чаша, а с другата бъркаше в купа със зрели сливи.