— Влюбвала ли си се някога, Касандра? Лягала ли си с мъж?
Лицето на тиванката се смекчи.
— Срещала съм мъже, които харесвах — отвърна тя загадъчно. — Но женитба, деца? Никога! Веднъж в храма дойде група актьори. Играха „Медея“ на Еврипид. Винаги си припомням думите на Медея: „По-скоро бих влязла три пъти в битка, отколкото да родя едно-единствено дете.“
— От болката ли се боиш? — попита Теламон, заинтригуван от насоката, която беше взел разговорът.
— Не. — Касандра се изправи. Наля вода в купата и изми ръцете си. — Защо да раждам дете в този жесток свят, населен от хора като Александър, Филип и Птолемей?
Тя се приближи до него и изтри ръцете си в един парцал. Теламон не можеше да разбере дали е ядосана или всеки миг ще се разплаче.
— Чух слуховете, Теламоне — прошепна тя и се наведе към него. — След няколко седмици Александър ще бъде в Азия. Само си помисли за кръвта, която ще се пролее. Смърт от огън и меч. — Тя посочи към трупа. — Или нелепи злополуки като тази.
Излязоха от палатката. Теламон извика двамата войници, които пазеха отпред. Нареди на единия да стои при трупа, а на другия да повика Антигона.
— Къде отиваме? — попита Касандра.
— Искам да видя мястото, където е умряла тази млада жена.
Теламон потърси Аристандър. След час един млад гвардеец от конницата ги поведе вън от лагера, през обляната от слънце равнина, в хладната сянка на дърветата. Гвардеецът накратко им обясни какво се беше случило и разказът му напълно съвпадаше с онова, което им беше казал Аристандър. Теламон му благодари и той си тръгна. Лекарят и спътницата му седнаха в сянката на един дъб и се загледаха към просеката.
— Лесно е да се разбере как е станало нещастието — заяви Касандра. — Храсти, дървета, туфи висока трева. Виж цветята, Теламоне, те са като цветни фарове, които те мамят навътре. Ако проявиш непредпазливост и стъпиш не, където трябва, ще затънеш до кръста в калта, преди да се усетиш.
— Не видя ли други рани по нея? — попита Теламон.
— Защо питаш?
Теламон поклати глава.
— Кошницата я няма.
— Сигурно са я върнали на Антигона. Какво искаш да кажеш?
— Припомнях си географията — обяви Теламон. — Бил съм в Троада два пъти. Там няма кой знае какво, само руини — гробници на носа, брулени от вятъра равнини и в далечината — гористите склонове на планината Ида. Троя и славата й вече ги няма. Когато пътуваш на юг, влизаш в съвсем различна страна. Там лесно можеш да се изгубиш. — Той се изправи и помогна на Касандра да стане. — Нещо повече, малка армия като тази на Александър може да бъде издебната от засада. Казано направо, изглежда, че всички, които можеха да помогнат на Александър да се ориентира там, са убити — намушкани с нож или, както в този случай, удавени и задушени в тинята.
— Но това е било случайност — възрази Касандра.
— Един философ е казал, че случайности не съществуват…
— Теламоне! Теламоне! — изрева нечий глас.
Лекарят хвана Касандра за ръката и двамата се върнаха през дърветата дотам, където командирът на Хора на Аристандър приличаше на огромна мечка в поръбената си с кожа наметка. В едната си ръка държеше страховития си шлем във форма на глиганска глава, а в друга — камата. Посочи с нея към Теламон.
— Трябва да дойдеш при царя. Вика те веднага.
— Би ли махнал това? — остро попита Касандра, впила поглед в камата.
Келтът само я погледна.
Тя заплашително го доближи.
— Чу ли? Махни тази грозна кама! Само си придаваш важност! Това е приятел на царя. Ще дойде с теб по свое желание. — Тя хвърли поглед към Теламон и гневно вдигна вежди. — Едно нещо научих за келтите, те са страхотни лъжци и си умират да разиграват театър.
— Хайде, дръвнико!
Стреснат, водачът на Хора се поклони. После тръгна през равнината, а Теламон и Касандра се опитваха да не изостават от него.
Маневрите бяха свършили и мъжете се връщаха под строй в лагера. Дисциплината не беше толкова строга — бяха свалили шлемовете си, роби и слуги носеха копията и щитовете им. Отряд конници премина край тях, вдигайки облаци прах; пехотинците го посрещнаха със закачки и подсвирквания. Командирът на Хора си пробиваше път с лакти из навалицата. Вместо да ги заведе в ограждението на царя, той ги преведе през лагера към малкия поток, където бяха опънати палатките за болните и ранените. Досега ги бяха използвали само за дребни рани и неразположения, но когато наближиха главната палатка, Теламон чу ужасяващи писъци. Царската гвардейска пехота охраняваше входа, а вътре беше полутъмно и миришеше ужасно. Царят и приятелите му притискаха един млад воин от конницата върху импровизираната маса. Бяха опръскани с кръв, локви имаше и по пода от дясната страна.