Великият цар наведе глава. Въпреки горещината Мемнон потръпна от страх. Дарий кроеше планове и заговори.
— Спомена за някакъв шпионин! — възкликна гъркът. — Как се казва той?
— Наифат. — Дарий вдигна пръст към устните си, призовавайки към тишина. — Александър — размишляваше Дарий — ще прекоси Хелеспонт. Ще се поклони пред древния град Троя. Ще има водачи и ще напредва по западното крайбрежие на империята ми. Ще се лута като в мъгла. И тогава ще го убием.
— Как? — попита Мемнон.
Дарий не отговори. Мемнон погледна с копнеж към чашата с вино. Изведнъж осъзна какво го притесняваше. Да ядеш и пиеш в присъствието на Великия цар беше голяма чест. Те бяха четирима, а имаше само три бокала — изковани от сребро и украсени със скъпоценни камъни. Той вдигна поглед. Дарий го наблюдаваше с любопитство. После персийският цар се втренчи в някаква точка зад Мемнон. Острите черти на гърка не трепнаха. Той чу леки стъпки, разбра, че „забулените стражи“ на Дарий, придворните убийци с черни качулки, приближават.
— Готово ли е всичко? — попита Дарий.
Мемнон не чу никакъв отговор. Великият цар рязко се изправи. Стисна инкрустираната мухогонка и потупа с нея бедрото си.
— Господарю! — възкликна Арсит и се изправи. — Какво има?
Дарий, който вече се отдалечаваше, им направи жест с мухогонката да го последват. Близо до един прозорец, който гледаше към градините, Дарий спря и се обърна.
— Мемнон, приятелю, знаеш ли какво представлява Кулата на мълчанието?
Мемнон го погледна.
— Хайде — подкани го персийският цар, — кажи на спътниците си.
— Това е традиция на твоя народ, господарю. Занасяте мъртъвците си в тази кула и увисвате труповете на въжета от гредите.
— И? — настоя Дарий. — Какво става после, Мемнон?
— Оставяте трупа да се разложи и плътта да окапе. Когато изгние, той не може да зарази никого.
— И живите остават чисти — промърмори Дарий.
Мемнон погледна бързо към прозореца, привлечен от слаби звуци и блясъка на факла.
— Всички трябва да останем чисти. — Дарий бавно се върна обратно. — Говорех за шпиони. Знаеше ли, пълководецо Мемнон, че имам шпионин близо до Александър?
— Човекът, когото нарече Наифат?
— Човекът на име Наифат — съгласи се Дарий. — Наифат е собственост на Митра, господаря на моите тайни.
Мемнон не реагира. Беше чувал за Митра, но никога не го беше срещал. Но Дарий му вярваше толкова много, че хората наричаха този пазител на тайните му „царска сянка“.
— А знаеше ли, Мемнон, приятелю мой, че Александър има шпионин близо до теб? Може би дори двама или трима?
Устата на Мемнон пресъхна. Той усети как краката му се подкосяват.
— Господарю, това не е…
Устата на Мемнон пресъхна: да наречеш персиец лъжец беше най-голямата обида.
— Имам очи и уши — отвърна Дарий. — Аз съм Великия цар. Ела!
Отидоха до прозореца. Мемнон се вгледа навън. Долу беше издигната голяма дървена бесилка. Гол мъж със запушена уста беше разпнат на нея, тялото му представляваше жива рана от челото до пръстите на краката. Стомахът на Мемнон се сви, когато осъзна, че горкият човек беше и кастриран — на мястото на гениталиите му имаше кървава маса. Чу тихо стенание и бързо се обърна. Лизий стоеше блед като призрак, капки пот бяха покрили челото му.
— Познаваш ли този човек, Мемнон? Може би не. Но твоят добър приятел Лизий го познава.
Мемнон се взря в разпнатия мъж, косата му беше подстригана като на всеки осъден.
— Това е Клеандър! — Мемнон с ужас се обърна към Дарий. — Той е един от пълководците ти! Тиванец е, нали?
— Той е и пратеник на Лизий — обяви Дарий.
Лизий стоеше, опрял гръб на стената и се тресеше.
— Мога всичко да обясня! — заекна той.
Мемнон се приближи, лицето му беше само на няколко сантиметра.
— Лизий, какво става?
— Изпратих Клеандър със съобщение до Александър, че ще се видим в Троя. Предложих му да те предам.
— Ти! — Мемнон отстъпи назад и вдигна ръка.
Лизий поклати глава.
— Не съм предател. Ти го знаеш.
— Тогава защо?
— Аз съм тиванец. — Лизий говореше с мъка. — Жена ми, семейството ми, всички загинаха в Тива. Имам кръвна вражда с Македонеца. Не бих те предал, господарю. Исках да се срещна с Александър и да го убия.