— Свърших, господарю. Направих онова, което зависеше от мен.
И лекарят излезе от палатката. Александър го последва.
— Разбрах, че си гледал маневрите. — Царят потропа със сандала си. — Армията е готова!
Някъде из лагера се разнесе възторжен вик.
— Видели са флотата — отбеляза Александър. — Сто и шестдесет триреми. Парменион ще преведе войските през провлаците.
— Ами ние? — попита Теламон.
— Ние ще пътуваме по свой път — усмихна се царят. — Ще направим поклонение — ще тръгнем на юг, а после към Троя. — Той тропна с крак и вдигна очи към небето. — Разбрах, че още някой е умрял, Теламоне. Може да си спасил войника, но шпионинът явно прави каквото си иска в моя лагер.
— Нямаме доказателство за убийство. Може да е било злополука.
Александър се обърна и погледна Теламон цинично.
— Вярвам на теб, Теламоне — прошепна той, — но не вярвам на всички. — Той плесна с ръце и телохранителите му се приближиха. — Измий се, лекарю. Добре се справи. — Той мушна Теламон с пръст в гърдите. — Аристотел щеше да се гордее с теб. Да се надяваме, че и царят ти ще се гордее!
И като се завъртя на пета, Александър се отдалечи, прегърнал с една ръка Хефестион през кръста, стиснал с другата рамото на Птолемей.
— Ученици — прошепна Касандра. — Приличат на момчета, които просто си играят.
— Не са ученици — отвърна Теламон. — Те са воини, жадни за кръв и слава, които искат да стигнат до края на света. За тях наистина това е някаква игра, но игра на живот и смърт. Тези убийства може да спрат — продължи той, като хвана ръката й, — след като пресечем Хелеспонт.
— Този вид убийства — поправи го Касандра.
— Да, права си. Щом минем отвъд, ще започнат истинските кръвопролития.
— Къде отиваме сега? — попита тиванката.
— Искам да посетя Антигона и да й поднеса съболезнованията си.
Жрицата беше в палатката си. Селена спеше на едно от походните легла. Антигона събираше багажа си. Все още беше бледа, очите й бяха зачервени от плач. Носеше проста селска туника, буйната й коса падаше до раменете. Тя се усмихна на Касандра, но погледът й стана суров при вида на Теламон.
— Благодаря ти за това, което направи за Аспазия. — Тя посочи входа на палатката. — Твърде влажно е, за да държим тялото тук. Царят е много щедър. — Гласът й беше изпълнен със сарказъм. — Ще се погрижи за изгарянето. Погребалната клада ще бъде запалена, преди да тръгнем утре сутринта.
— Утре сутринта?
— Не по море — обясни Антигона. — Александър е обзет от суеверие. Останалите ще прекосят Хелеспонт, но той ще слезе на юг към Елеатския полуостров. Знаете ли кой е погребан там?
— Протезилай — отвърни Теламон. — Първият ахеец, убит в троянската война. Казват, че духът му още се носи из гробницата.
— Александър и неговото обкръжение, а това включва теб, Теламоне — ще направят жертвоприношение, за да умилостивят духа му. Александър не иска да умре още първия ден в Азия.
— Ще се радваш ли да се върнеш в Троя?
— Ще се радвам да се прибера у дома.
Теламон погледна към вързопа дрехи на стола.
— На Аспазия са — обясни Антигона. — Като дете се развълнува от мисълта, че ще си отиде у дома. Беше си приготвила предварително багажа.
Теламон премести вързопа и седна на стола. Антигона застана до него. Беше толкова близо, че той усещаше уханието й.
— Бих ти предложила вино, но нямаме никакво.
— Откъде са те? — попита Теламон, като хвърли поглед към заспалата Селена. — Селена и Аспазия?
— Тесалийки са, но аз ги смятам за свои сестри. — Антигона погледна към Касандра, която беше отишла до входа на палатката.
— Откога са с теб?
— Четири-пет години. Първите момичета, изпратени от Тесалия. Цар Филип ги избра и плати пътуването им до Троя.
— Защо дойдохте? Искам да кажа, тук? В този боен лагер?
— Казах ти. Александър ми нареди. — Тя се усмихна. — Е, всъщност, аз исках да дойда. Отдавна познавам Александър и трябваше да доведа водачи, а също и злочестия Критий.
— Ще дезертират ли водачите? — попита Теламон.
Антигона направи гримаса.
— Възможно е. Те са уплашени. Смятат, че са обречени на смърт. Аристандър ги държи под око, когато не скърби за онова джудже.