Выбрать главу

— Да, било е подарено от Агамемнон.

— Невъзможно! — намеси се Птолемей. — Сигурно е изгнило и ръждясало.

— Съхранявано е много добре — отвърна Антигона. — Между покрити с катран чаршафи. Ще ви го покажа.

— Имам право над тях като наследник на Ахил — обяви Александър. — Като върховен пълководец на Гърция и като отмъщение на Зевс за гордостта на персите!

— Ти си всемогъщ! — Гласът на Антигона се извиси, докато повтаряше думите на Делфийския оракул. — Ти си всемогъщ, Александър Македонски!

— В замяна — обяви Александър — ще оставя собственото си оръжие на Атина. И ще помоля за благословията й за този свещен поход!

Възбудата на Александър беше заразителна. Той вече не беше изнервен, нито се боеше от пресичането на Хелеспонт, беше изпълнен с мечти за слава, вярваше, че е превъплъщение на Ахил, избраник на боговете. Разнасяше карти напред-назад, даваше на всеки от командирите си точни нареждания, рязко отричаше възможността за заплаха от персийската флота. Донесоха вино, дискусиите станаха по-разгорещени и възбудени. Александър предложи да построи наново Троя, да прослави храма на Атина. После млъкна и се усмихна на Теламон.

— Вече можеш да си вървиш.

Лекарят се изправи. Антигона също се извини и стана.

— Ще ме изпратиш ли до палатката ми? — попита тя.

Птолемей подметна някаква цинична забележка. Един от командирите му, Сократ, избухна в груб смях, който Александър прекрати само с поглед. Без да им обръща внимание, Теламон излезе навън, водейки Антигона.

— Ще ми бъде приятно да се прибера. Казват, че времето ще бъде хубаво. Само Александър да можеше да се пребори със суеверието си.

— Той е неспокоен — съгласи се Теламон. — Тези убийства и непрестанното споменаване на баща му — нервите му са опънати, защото трябва да се пази от всичко. Александър иска битка. Трябват му още знаци от боговете. Иска да прогони всички сенки и призраци, които обитават сънищата му. Мога ли да те попитам нещо? За онези момичета от Тесалия. Веднъж ти каза, че си събирала новини за македонците.

— Така е. Тесалийките трябваше да ми помагат.

— Ами Аспазия и Селена?

Антигона спря близо до пътеката, която водеше към палатката й.

— Те също! — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Но сега вероятно вече няма да има нужда от нас.

Теламон й пожела лека нощ и бавно тръгна през царското ограждение. Касандра седеше пред неговата палатка и разговаряше с пазача. Той постоя малко, загледан в тях, после чу писъци, викове и възклицания! Забърза обратно към палатката на Антигона. Тя беше коленичила навън. Беше разкъсала дрехите си и посипваше главата си с пръст. Теламон я бутна встрани и влезе вътре. Селена лежеше на земята, от устата й течеше кръв, очите гледаха невиждащо от бледото лице. Отстрани дълбоко между ребрата й беше забит келтски нож.

Десета глава

Александър преминал Хелеспонт, в Троя принесъл жертва на Атина и почел паметта на героите, погребани там и по-специално на Ахил.

Плутарх
„Животописи“

— Всемогъщи Посейдоне, господарю на вълните! Повелителю на бурята! Покорителю на ветровете!

Теламон се хвана по-здраво, за да запази равновесие на бойния кораб и се загледа към шестдесетте триреми, които ескортираха флагмана на Александър, „Македонският лъв“. Сега платната му бяха събрани, котвените камъни струпани на купчина на носа. Морският бриз беше свеж и солен, слънцето огряваше палубата и блестеше върху позлатената статуя на Атина, която се издигаше на носа. Около тях се беше събрала цялата флота или поне онези триреми, които не се бяха присъединили към Парменион при прехвърлянето на останалата част от армията на Александър до Абидос. Черни и хлъзгави като змиорки, с червено око, изрисувано точно под носа, бойните кораби се събираха като вълча глутница, насочили носове към далечния бряг на Азия. Теламон се хвана за перилата.

— Жертвоприношение след жертвоприношение — прошепна Касандра на ухото на лекаря.

Той кимна. Вчера Александър беше оставил главната си армия и беше поел към носа на Елея, където беше направил жертвоприношение и възлияние в чест на Протезилай. След това те бяха поели отново. Сега, когато азиатският бряг се виждаше, Александър беше решил, с или без морска болест, да принесе нови жертви на боговете. Теламон наблюдаваше тревожно как водеха по палубата снежнобелия бик, силно упоен. Жреците се движеха напред, разпръскваха благоухания, космите между рогата на бика бяха отрязани и изсипани в купата с огъня върху импровизирания олтар, точно под носа. Теламон и останалите, които стояха на няколко метра зад Александър затаиха дъх.