Теламон се отдалечи. Антигона седеше под кожената тента на носа. Жрицата изглеждаше спокойна и се владееше, лицето й беше малко бледо. Сложила ръце в скута си, тя беше затворила очи, очевидно унесена в молитва. Теламон погледна към близкия кораб, нисък и черен, който цепеше вълните с носа си във форма на грифон. Александър беше вбесен от смъртта на Селена. Убийството на служителка на Атина носеше лош късмет, затова смъртта й беше запазена в тайна, а трупът й беше изгорен още същата вечер. Царят остро смъмри и Аристандър, и Теламон за липсата на напредък в разследването им.
Александър ги беше извикал и мрачно изслуша разказите им. Зад него стояха Птолемей и двамата лекари, Пердикъл и Никий. И тримата сякаш се наслаждаваха на неудобството на Теламон.
— Какво става? — беше изкрещял царят с почервеняло от гняв лице. — Да не би убиецът да е някакъв бог на смъртта? Как може да преминава през лагера ми и да убива, когото си поиска? Ти ли стоиш зад тези убийства, Аристандре?
Беше ги обвинявал и тормозил, докато гневът му премина. После бе махнал отвратено с ръце и се беше отдалечил. Ако беше искал да уплаши Аристандър, беше успял. Пазителят на тайните многословно се беше оправдавал, но както тихо беше признал пред Теламон, не виждаше нито логика, нито обяснение за смъртта на Селена. Антигона беше разстроена, но постепенно се бе съвзела. Пазачът пред палатката гръмко твърдеше, че е невинен.
— Жрицата излезе — беше казал той. — От време на време вдигах платнището и поглеждах вътре. Момичето беше дълбоко заспало на леглото с гръб към мен. Не видях нищо нередно. Никой не се е приближавал до палатката.
Теламон беше огледал местопрестъплението. Палатката имаше само един вход и както и при другите убийства, беше невъзможно някой да се промъкне през или под платнищата. Селена беше убита жестоко и сръчно, камата беше пронизала сърцето й. Трупът й беше студен, кръвта съсирена. Теламон предполагаше, че жената е умряла поне час или дори повече, преди да я намерят. Пазачът беше описал откриването на тялото. Антигона се била върнала в палатката. Той повдигнал платнището на входа, за да влезе и двамата видели трупа, проснат на пода. Дрехите на Селена бяха подгизнали от кръв, както и ленените чаршафи, и сламеника. Нямаше следи от борба, нито от съпротива. Само ужасът на смъртта, отворената окървавена уста, полуотворените очи, камата и под леглото малко парче пергамент с обичайното съобщение, но леко променени думи: „Бикът е готов за жертвоприношение, колачът чака, всичко е готово.“
Придружен от Аристандър, Теламон беше разпитал поотделно Антигона и пазача, разказите им съвпадаха. Когато Антигона излязла, Селена спяла. Никой не се бил доближавал до палатката. Когато жрицата се върнала, трупът лежал вътре. Пазачът не си спомнял кога за последен път бил надникнал вътре.
— Ами, неудобно ми беше. — Той нервно се усмихна. — Тя беше храмова служителка. Не исках да ме обвинят, че надничам.
Теламон потърка очи и се отърси от спомените, изтривайки морските пръски от лицето си. Вчера беше видял нещо, което го беше заинтригувало. Но умът му беше уморен. Не можеше да си спомни подробностите. Сякаш гледаше ръкопис — различаваше думите, но не можеше да разбере значението им. Чу вик от вахтения на носа. Бяха се появили скалите на Ретея, където бяха пристанали ахейците. Сега Александър пое руля и флагманът му литна като стрела към брега. Моряците на носа замахнаха с въжетата, към които бяха привързани камъните, раздадоха се бързи заповеди. Бумтенето под палубата спря. Използваха само един ред гребла. Останалите кораби бяха малко по-назад. Теламон усещаше вълнението, обзело всички — това беше Азия, легендарната Троя, съкровищницата на Персия.
Подпомогнат от кормчията, Александър насочи носа в пристанището. Чуха се заповеди, греблата се вдигнаха, килът потрепери, когато триремата остърга пясъчното дъно и забави ход. Царят отстъпи мястото си на рулевия и затича по палубата. Хефестион го чакаше на носа с копие в ръка. Александър го грабна и го хвърли с всички сили. То се изви в дъга и се заби в мекия пясък на плажа под възгласите на екипажа, подети от пътниците на другите кораби.
— Приемам Азия — извика Александър — като дар от боговете, спечелен с моето копие!
Одобрителни ревове последваха думите му. Сега килът на кораба газеше дълбоко, носът му подскочи, излезе от водата и се плъзна през едрия мек пясък. Най-после корабът спря, водата обгръщаше кърмата му, прииждащите вълни леко го повдигаха. Александър, облечен във величествени воински доспехи извади меча си, скочи от носа и като герой — завоевател тръгна по плажа, за да вземе копието си. Взе го и се върна с вдигнати копие и меч. Изглеждаше точно както искаше — като новия Ахил, бога на войната, върховния пълководец на Гърция, който идва да си вземе дължимото. Тези драматични жестове предизвикаха нови овации. Дрънкането на оръжие ехтеше из малкия залив и караше морските птици да се вият и крещят над водата. Капитаните на Александър внимателно оглеждаха скалите, но никой не се появи, за да им се противопостави — нито конница, нито копиеносци, не се развя нито персийско наметало, нито чуждо знаме. Брегът беше пуст. И останалата част от флотата акостира. Смъкваха платната, прибираха греблата. Два кораба за съжаление се блъснаха в подводни скали, но нямаше щети — хора, животни и багаж стигнаха непокътнати до брега.