Бяха изпратени разузнавачи. Донесоха огън в глинени съдове и запалиха лагерни огньове. Няколко войници бяха уловили риба по пътя и скоро започнаха да я пекат над пламъците. Александър позволи на хората си да се възстановят от морската болест, докато триремите се подготвяха да отплуват, очаквайки промяната на вятъра. Прозвуча тръба и дежурните по лагер обявиха, че разузнавачите са се върнали, без да видят враг наоколо.
— Добра работа — отбеляза Птолемей, докато водеше Александър нагоре по лъкатушещата пътека към скалите. — Слава на боговете! Дори група жени, въоръжени с хурки, можеха да ни отблъснат.
Теламон се радваше да се махне от плажа. Отпусна се, когато погледна към обраслата с дървета просторна равнина, която водеше към Троя. Беше пуста, сякаш заспала под горещото слънце. Нямаше нищо, освен поляни, маслинени горички и дъбови дървета. Цветя и билки, някои от които не познаваше, блестяха в ярките си пролетни цветове. Сега, малко по-далеч от морето, можеше да различи ясно очертаните склонове на планината Ида, покрити със сняг; гъстите гори от другата страна, блясъка на река и няколко струйки дим от самотни къщи.
Александър беше развълнуван, ходеше напред-назад, рецитираше стихове от „Илиада“-та и сочеше различни места край тях. Най-накрая Хефестион го убеди да си почине и да свали бронята си. Доведоха конете и обграден от редица разузнавачи, Александър поведе армията си по белия прашен път между дърветата, нагоре по надвисналия хълм към руините на Троя. Когато наближиха, видяха селяни, които носеха в дар хляб и плодове или просто стояха с широко отворени любопитни очи. Александър ги поздрави като техен избавител. Те вдигнаха ръце и нестройно му отговориха.
Най-накрая стигнаха началото на развалините — основи на дебели стени, улици, разбити порти, колони и могили. Някъде руините бяха скрити от гъста трева или дебел зелен мъх.
Александър беше очарован. Той посочи в далечината река Скамандър и известното място, където се беше провел един двубой от древната война. Самата Троя беше разочароваща — просто село от къщурки и колиби, разхвърляни между руините. Теламон не виждаше нищо героично, Омирово или драматично, но също като останалите запази мислите за себе си, докато Александър продължаваше да цитира „Илиада“-та и да бъбри.
Най-после стигнаха градския площад, обграден от руини и разрушени къщи. Някои от обитателите му говореха развален гръцки и се интересуваха повече от това какво могат да продадат, отколкото от пристигането на армията. Александър слезе от коня, върна се и помогна на Антигона. После щракна с пръсти и извика Теламон.
— Сигурна ли си, че си добре?
С потъмнели очи, бледо лице и силно стиснати устни, Антигона кимна и покри главата си с качулката на мантията.
— Може ли Теламон да ти помогне с нещо? — попита загрижено Александър.
Отново поклащане на главата. Александър би продължил с въпросите, но от една странична уличка се зададе група хора, водена от възрастен жрец, който носеше жезъл в едната си ръка, а в другата съд с благоухание, увит в парцал. Зад него едно момченце размахваше звънче. Странната процесия премина площада и беше посрещната със сподавен смях от приближените на Александър — който замлъкна под погледа на царя. Местният старейшина пристъпи напред с натруфена възглавничка, върху която имаше лавров венец, боядисан със златна боя. Той се поклони на Антигона. Примигвайки с мътните си очи, се опита да произнесе реч, но езикът му сякаш беше твърде голям за устата. Теламон подозираше, че се е подготвил за случая, като е изпил толкова вино, колкото дебелият му търбух е можел да побере. Човекът опасно се олюляваше на краката си. Хефестион си проби път към него. Антигона рязко каза нещо и старейшината му подаде възглавничката. Приятелят на царя пое позлатения венец и го вдигна така, сякаш беше короната на Азия. После внимателно го сложи на главата на Александър. Царят го намести и отново се качи на коня. Окуражени, местните жители се приближиха. Александър извади меча си и обяви, че е дошъл да ги освободи от тиранията на Персия, да възстанови демокрацията и да избави всички миролюбиви гърци. Под ръководството на старейшината те го приветстваха нестройно. Птолемей и останалите стояха с наведени глави, а раменете им се тресяха. Теламон трябваше да погледне строго Касандра, която трескаво хапеше устни. Дори Антигона тайно се усмихваше. Но Александър се беше потопил във величието на момента.