Той взе стъкленицата с масло от войника, който сложи цветята на земята до него. Останалите се съблякоха като атлети, готвещи се за състезание — Птолемей — нисък, набит и жилест, Хефестион — мургав и як, Селевк — светъл и закръглен.
— Също като в Миеза — обяви Александър. — Ще се състезаваме, както правехме призори. Слава на боговете, че Клит не е тук. Щеше да ни накара да тичаме, докато паднем мъртви.
— Мислех, че са погребани заедно — каза Теламон.
На лицето на Александър се изписа гняв.
— Кой?
— Ахил и Патрокъл. Помниш ли онези редове от „Илиада“-та? — Теламон затвори очи и зарецитира: „Затова нека един-единствен съд, златната урна с две дръжки, която ми подари майка ти, да съдържа пепелта ни.“ Не бяха ли това думите на Ахил? А и в „Одисея“-та, когато Одисей среща Агамемнон в Хадес? Не разказва ли Агамемнон как Ахил и Патрокъл били погребани заедно? Защо тогава има две надгробни могили?
Александър стисна китката на Теламон и прещипа кожата му.
— Може би е така, а втората могила е била издигната като паметник. Както и да е — царят погледна приятелите си с ъгълчето на окото си, — ще се състезаваме и аз ще спечеля.
Теламон и останалите от свитата му наблюдаваха удивени как Александър се спусна като заек и пресече равнината, като мачкаше високата трева и светлочервените макове. Птолемей и другите го следваха, викаха и се смееха, но никой не настигна царя. Фигурите изчезнаха в далечината. Стигнаха могилите и обиколиха всяка по три пъти. Теламон виждаше как Александър се изкачва на всяка могила, за да полее от маслото и да остави цветя. После се затичаха обратно. Телохранителите ги приветстваха.
Теламон реши, че това му е достатъчно и тръгна обратно към града. Намери се на пазарния площад и тръгна по сергиите. Храната вече беше изкупена от интендантите. Лекарят се спря на една сергия, чийто едноок собственик крещеше цените. Загледа се в стъклениците и сандъчетата.
— Изработка на местни занаятчии — каза едноокият. — Войник ли си? Не, едва ли…
— Аз съм лекар и винаги търся сандъчета за инструментите и стъкленици за отварите си. — Теламон вдигна с любопитство едно ковчеже.
— Само няколко обола, по-малко от една драхма — обяви едноокият.
Лекарят внимателно разгледа ковчежето.
— И това е работа на местни занаятчии?
— Бих искал да кажа „не“, но виждам, че имаш остър ум. Да, прави ги един дърводелец, който живее край Троя. Той ги продава на мен, аз — на вас.
Теламон плати, взе ковчежето и се отправи към храма. Нямаше и следа от Антигона. Старецът, който пазеше вратата, имаше отпусната уста и сънен поглед. Каза на лекаря, че къщата на жрицата се намира в малка градинка наблизо. Пазачът се надигна и предложи услугите си да го разведе наоколо.
Теламон му благодари, но му каза, че ще се справи сам. Известно време обикаля из храма, но той приличаше на много други храмове, които беше посещавал. Въздухът все още беше наситен с благоуханията, които Александър беше използвал. Снаряжението на царя липсваше, както и покритите с катран кожени торби. Теламон застана под статуята и се огледа. Трудно му беше да си представи жена тъй изящна и достойна като Антигона да служи в подобно светилище. Върна се в преддверието. Преди да тръгне, пазачът отключи малко ковчеже и му подаде дебел ръкопис.
— Запиши името си и спечели благоволението на Атина.
Теламон познаваше този ритуал. Не искаше да обижда храма, затова даде една монета на човека, който сложи подлепеният с кожа свитък на земята, заедно с рог за мастило и гъше перо. Теламон разтвори ръкописа и написа датата и името си. После любопитно го заразглежда, като го развиваше на пода. Забеляза, че през последните месеци е имало малцина посетители, но едно от имената привлече погледа му — Клеон. Разпозна също името на Филип, бащата на Александър и още едно, грубо надраскано.
— Какво има? — разтревожено попита пазачът.
— О, нищо. — Теламон се изправи и старецът отново нави ръкописа. Лекарят излезе от храма. Слънцето клонеше към залез и вятърът беше по-хладен. Теламон тръгна покрай сградата. Къщата на жрицата се намираше зад стената на двора, виждаше покрива, покрит с червени плочи. Спря на вратата и леко я отвори. Озова се в малка градинка с фонтан, в средата на който имаше статуя на нимфа. Антигона седеше на една пейка с гръб към него. Канеше се да я повика, когато видя, че раменете й се тресат и осъзна, че плаче. Тъй като не искаше да я притеснява, той затвори портичката и се върна по обратния път.