— Толкова ли го мразиш?
— Толкова го мразя.
— Но ти си грък?
— Да, а Александър е македонец. Варварин.
— А той мрази ли те?
— Той се е заклел — отвърна Мемнон, като бързо отпи от чашата си, — че ще бъде безжалостен към всеки грък, който вдигне оръжие срещу него. Господарю Арсит, аз ще се бия и ако е необходимо, ще умра с теб.
— Но ние имаме други сведения.
С бързо движение Арсит разчисти масата, запращайки купите и скъпоценните бокали с дрънчене на пода. Клеон подскочи стреснат. Диокъл трепна тревожно. Ръката на Мемнон посегна към мястото, където стоеше камата му, но всички оръжия бяха останали отвън.
— Ядосан ли си, господарю Арсит?
— Бесен съм.
Персиецът се наведе и вдигна малко ковчеже, което постави на масичката до себе си. Бързо го отключи и бутна назад капака му.
— Това са доклади от шпионите ни в пристанището и района около Абидос.
Мемнон изтръпна. Подозираше какво предстои. Бързо се огледа — мургавите тъмнокоси перси неумолимо срещнаха погледа му.
— Имаш ли земи там? — попита Арсит.
— Великият цар беше много щедър.
— Аз също имам земи там — обади се един от персийските военачалници.
— И аз! — обяви друг.
— Много от нас — каза меко Арсит — имаха земи там. Но сега те са разграбени, опустошени и опожарени. Не е останало нищо, освен черна пепел и всепоглъщащи пламъци. Но твоите земи, Мемнон, са недокоснати.
— И ти знаеш защо — заяви Мемнон. — Великият цар ми се доверява. Александър, съветван от онази хитра лисица Аристандър, вероятно е наредил да не пипат земите ми, за да всее недоверие и несъгласие между нас.
— Не се съмнявам в твоята вярност — отвърна Арсит. — Така ли е, Клеон?
Лекарят хвърли бърз поглед на персиеца, после към Мемнон и тъжно поклати глава.
— Вярвам — продължи Арсит, — че Александър има също така високо мнение за теб, каквото и ти за него. И той като нас се опитва да посее съмнение и да ни настрои един срещу друг. — Арсит небрежно махна с ръка. — Но ние имаме доказателства за нещо друго. Прочети това, Мемнон.
Той подхвърли тънък свитък, завързан с панделка. Мемнон си пое дълбоко дъх, развърза възела и разгърна писмото.
— Прочети го на глас.
Гъркът усети, че не е в състояние да го направи. Ръцете му се разтрепериха. Разпозна почерка на Александър и в края на писмото личния печат на царя. В стаята настъпи тишина. Дори паунът навън не се обаждаше. Пойните птички неспокойно пърхаха в позлатените си клетки, сякаш потискащата атмосфера беше убила у тях всяко желание да пеят.
— Съгласен съм с теб, военачалнико Мемнон. — Гласът на Арсит беше малко по-силен от шепот. — Ако знаехме, че Александър ще отплава направо към Троя с такъв малък ескорт, щяхме да го причакаме по море или на сушата. И ще бъда откровен с теб — ако смятах, че твоята стратегия да опожарим земята и да отровим кладенците, щеше да свърши работа, и аз, и моите пълководци щяхме да се съгласим да го направим. Ние ти вярваме, но нямаме доверие на приближените ти. Лизий беше предател. Той искаше да се срещне с Александър в Троя. Великият цар беше прав, когато каза, че и други са замесени в това предателство.
Мемнон гледаше писмото с насълзени очи.
— Но как можем да ти вярваме напълно? — прошепна Арсит. — Когато дори прислужникът ти Диокъл е предател?
Диокъл скочи от лежанката и събори масата. Застана с протегнати ръце, устата му се опитваше да оформи някакви думи, очите му умоляваха господаря му.
— Това писмо е от Александър Македонски, нали? — продължи Арсит. — Написано е с неговия почерк, носи неговия печат! Не е подправено. Какво пише в него, Мемнон? Знам го наизуст. „Привет от Александър, цар на Македония и върховен пълководец на цяла Гърция до Диокъл, приятел и слуга на предателя. Сведенията, които ни изпрати, ще ни бъдат от голяма полза в похода ни на изток, както и разкриването на персийския шпионин Леонт. Боговете са с нас. Ще отида в Троя, за да принеса жертва на боговете и на моите предшественици. После ще дойдем да потърсим господаря ти. Кажи му да бяга!“ — Арсит млъкна. — Това пише, нали?
Той не обръщаше внимание на Диокъл, който беше паднал на колене, притиснал ръце към стомаха си.
— Да — повтори Арсит, — и как продължава? „Кажи на господаря си да бяга. Да свърши нашата работа и да изгори всичко зад себе си. Ние пак ще дойдем. И докато напредваме, силата ни ще нараства. Градовете на Азия ще отворят вратите си и ще се обединят около спасителя, който ще ги защити от огън и меч. Скоро ще се видим. Сбогом.“