— Прочети стиховете, Теламоне!
— „Когато осъзнаеш какви нещастия си причинил, ще страдаш ужасно.“ — Теламон вдигна поглед. — Това е първият. Вторият е: „Към непристъпното поемаш, обзет от гняв“.
— А третият?
— „Уловихме те в мрежата си. Може и да си бърз, но вече не можеш да ни избягаш.“
— А знаеш ли какъв е моят отговор, Теламоне? — Александър попи лицето си с парчето ленен плат, което още стискаше. — Ако трябваше да изпратя отговор, щях да използвам песен седма на „Илиада“-та. „Ние ще се бием, докато боговете изберат между нас и дарят победата на единия или другия…“
— И кой е другият? — попита Теламон. — Кой е другият, Александър? Кой е Наифат?
Царят даде знак на Аристандър, който се беше спотаил в един ъгъл, да излезе.
— И пусни платнището след себе си.
Гадателят излезе със самодоволна усмивка.
— Още един водач е бил убит — каза Теламон.
— Да, на пътя — замислено отвърна Александър. — Никой не знае как се е озовал там. Видели са го да пие бира или вино, малко преди да изчезне. По един или друг начин са го измъкнали през стражата и жестоко са го убили на пътя през нощта с кама като онази, с която убиха баща ми. А тези ужасни стихове на Еврипид… — Александър седна и потърка ръцете си.
— Сигурно се тревожиш — каза Теламон.
— Така е. — Царят се усмихна. — И ако новината за това се разчуе между войниците… — Той вдигна пръст. — Това е истинската опасност! Но Аристандър няма да каже на никого. Командирът на ескадрона ще си държи устата затворена, а Теламон не споделя с никого, освен с червенокосата си варварка.
— Тя не е моя — възрази Теламон — и не е варварка, а тиванка.
— Знаеш ли — продължи Александър, без да обръща внимание на изблика му, — след няколко часа ще напуснем лагера. Парменион вече е тук. Ще тръгнем на изток към Граник. Нека боговете решат!
— На изток! Мислех, че ще тръгнем на юг по крайбрежието!
— Така мислеха и всички останали. — Александър се усмихваше, сякаш споделянето на тази важна тайна беше просто сполучлива шега.
— Ти си го решил отдавна, нали! — възкликна Теламон. — Всичко е било измислица! Ти се насочваш като стрела към сърцето на Дарий и първата битка ще се решава от съдбата!
— Не вярваш ли в съдбата, Теламоне?
— Ами Наифат?
— Не знам кой е.
— Но подозираш.
Александър покри лице с ръцете си и потупа с пръсти по бузите си.
— Подозирам няколко души, Теламоне.
— Нищо не е такова, каквото изглежда.
— Ти си лекар! Би трябвало да го знаеш.
— И Клеон беше лекар.
Царят отметна глава и се изсмя. Теламон почервеня от гняв.
— Клеон не е предател, нали? — попита той. — Не мога да си представя нашият дебеличък лекар да оседлава кон и да бяга? Той ли е Наифат?
— Не, не е. — Александър стана сериозен. — Ще ти кажа истината за него. Клеон е един от хората на Аристандър. Клеон беше роден за шпионин с безизразния си поглед, глупав вид и превзети маниери. Никой не би го сметнал за опасен, но истината е друга. Обиколил е персийските дворове и привидно е продал душата си на персите. Но те не знаят, че той ме обича като младо момиче свой поклонник. Той по-скоро би скочил в пропаст, отколкото да ме предаде. — Александър се изсмя кратко на изненадата, изписана върху лицето на Теламон.
— Той е мой шпионин, който заблуждава персите и главно Мемнон, създава объркване в редиците на врага с писмата, които му дадох. Така че преди още битката да е започнала, позволи ми да те уверя, че нямаме друг шпионин в лагера на Мемнон. Един от командирите на конницата му, Лизий, искаше да се срещне тайно с мен в Троя. Клеон подозираше, че не е искал да предаде Мемнон, а да убие мен. Лизий беше тиванец. Търсеше кръвно отмъщение. Той би целунал пръстите на краката ми точно толкова, колкото аз бих го целунал по задника! Смяташе, че Клеон е персийски шпионин и го помоли да организира срещата. Но Клеон заподозря каква е истината и вместо да ме предаде на персите…
— Предаде Лизий.
— Много добре, Теламоне. Мемнон има няколко слабости и една от тях е тази — той командва наемници, които преди всичко гледат своите интереси. Лизий не му беше казал за предстоящото си посещение, доверил се бе само на Клеон.