— А Дроксений? — попита Теламон. — Предводителят на убийците, които едва не ни изклаха?
Александър поклати глава.
— Животът ми е в ръцете на боговете. Аз съм безсмъртен и смъртните не могат да ми навредят. Дроксений можеше да ме убие толкова, колкото и да стане цар на Атина!
— Знаеше ли, че ще дойде?
— Не, но Клеон ме беше предупредил да внимавам.
— И ти си отмъсти?
— Да. — Александър поглади бедрото си. — Не персите изпратиха Дроксений и неговите убийци, те искат да ме победят в бой. Тиванците бяха хора на Мемнон, затова реших да му дам урок. Не се опитвай да убиеш лъва и да продадеш кожата му, докато е цар на животните. Ще ударя бързо и силно. Собственоръчно написах няколко писма и ги подпечатах с личния си печат. Получатели са няколко души от различни персийски градове, ужким предатели. Изпратих едно и до Диокъл, немият прислужник и оръженосец на Мемнон. Аз организирах заминаването на Клеон и се погрижих да пристигне благополучно в двореца на фригийския сатрап, където съм убеден, че той прави всичко възможно, за да предизвика неприятности.
— Значи той е казал на Аристандър за Леонт?
— Разбира се. И Аристандър тръгна на лов. — Александър се приведе и хвана ръката на Теламон. — Знам и за малките провинения на Птолемей. Тези дни и той ще получи урок. Проблемът е, че Птолемей вярва, че Филип е бил негов баща и се смята за по-добър войник и пълководец от мен! Птолемей може да е добър воин, но скоро ще разбере къде му е мястото.
Теламон гледаше искриците, които проблясваха в очите на Александър. В теб се крие повече от един човек, мислеше той. Ти си актьор. Играеш роли, сменяш маски с умението на опитен професионалист — Александър, обикновеният войник, Александър пълководецът, Александър романтикът, Александър мечтателят, Александър заговорникът.
— Бях добре обучен — прошепна царят. — С майка като Олимпиада и баща като Филип, можеш ли да ме виниш, Теламоне?
— Клеон ще бъде в опасност.
— Ние всички сме в опасност. Клеон пое риска.
— Но те няма да му повярват.
— Напротив. Заповядах на Парменион да запази земите на Мемнон край Абидос. Вече успях да отстраня Лизий. Сега ще скарам Мемнон и персийските му господари още по-жестоко. Никога не забравяй, Теламоне — персите не обичат гърците и гърците не обичат персите. Персите не вярват на гърците и гърците не вярват на персийците. Да ти кажа ли кой е истинският ми враг? Не Дарий или Арсит, а Мемнон! Мемнон е добър войник и се е бил срещу македонци. Изучил е тактиката на баща ми, както и моята. Единственото, от което се боя, е персите да не последват съветите му. Представи си. Изгорена и опустошена земя. Персите са се оттеглили далеч пред нас. Портите на градовете са затворени и няма да бъдат отворени, освен ако не постигна голяма победа. Трябва да го направя колкото се може по-скоро. Остават ни запаси само за двадесет дни. Флотата ми е малка и не се доверявам на някои от капитаните. Трябва ни храна. Трябва ни плячка. Трябва ни победа, иначе армията ще се разбунтува.
— И ти се стремиш към битка?
— Всеки ден се моля за нея.
— Ами Наифат?
— Победата ще се погрижи за него, както и ти, Теламоне. Просто искам да бъда сигурен.
— Всъщност — каза Теламон — ти нямаше нужда от тези водачи, нали? Вече имаше карти. Баща ти трябва да е поръчал да ги направят.
— Всичко това е част от плана. — Александър потри ръце. — Клеон ще посее раздор. Персите смятат, че аз съм уплашен и объркан. Те ще дойдат да се бият. По един или друг начин, с едно хвърляне на зара аз ще докажа онова, което винаги съм искал.
Александър се изправи и потупа лекаря по рамото.
— Другото оставям на теб, Теламоне, и на боговете!
Дванадесета глава
На Персиеца възможността за една-единствена решителна битка изглеждала като дар от боговете. Той се надявал, не със своята смелост ще освободи Азия от тази ужасна заплаха и не ще спре дръзновението на Александър.
Всички земеделци и овчари по долината на Граник години наред разказваха за голямото клане, за кървавата битка, при която облаци прах обвили полята със слънчоглед и царевица, когато речният вятър довял първия хлад на умиращия ден. Десетки години по-късно техните деца намираха оръжия — ками, мечове, щитове и копия. Най-големите късметлии попадаха на нещо по-ценно — кама, инкрустирана със злато, пръстен или друга скъпоценност, украсявала великолепните бойни облекла на персийските вождове и сатрапи. Дни наред след битката красиви коне скитали из долините, търсейки господарите си, докато каните, ястребите и хищниците от близките гори пълнеха стомасите си с плътта на труповете. Жителите на долината кимаха дълбокомислено. Те бяха видели как започна всичко — хиляди персийски ездачи, които се спускат по хълмовете през горичките от ясен, дъб, бор и кипарис. Армията на Великия цар, която препуска, за да се изправи срещу Александър, великолепна в своите бродирани със злато наметки и ризници, които блестят като рибени люспи, панталони на пурпурночервени и зелени райета, пъхнати във високи до коленете ботуши от козя кожа и украсени с пера стоманени шлемове. Красивите мидийци с гримирани и начервени лица, шапки с рога и наушници и наличници, които да предпазват устните и ноздрите им от облаците прах и рояците едри мухи. Препасани с бойни колани, инкрустирани със сребро, в които били втъкнати ками. В една ръка носели кръглите си щитове, оцветени във всички цветове на дъгата, в други леките дървени копия със заплашително назъбени остриета, наточени, за да потъват дълбоко в плътта на македонските варвари.