Той застина на място, опрял пръст в кожено томче. Погледна я като хищна птица, мернала мишка, после измъкна книгата от мястото й. Занесе я при купчината от десетина книги, които вече бяха натрупани на пода, сложи я отгоре и взе друга, оставена преди това на купчината.
Разлисти страниците, като преди това се спря до нея.
— Ето. Прочети това.
Тя взе тежката книга от ръцете му и прочете онова, което той й посочи.
— Ако бъде оставена да си върви по пътя, онази с халката ще може да докосне единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва. Единствено във вятъра онова, в което отдавна се вярва. Самата идея, че се сблъсква с нещо толкова неразбираемо, я накара да потръпне и да поиска да избяга.
— Онази с халката — обади се тя, — това аз ли съм?
— Ако избереш да тръгнеш по своя воля.
— Ами ако избера да остана и да се скрия? Тогава какво?
Той повдигна вежда.
— Тогава ще си намеря друга, която иска да се спаси.
Предложих първо на теб поради мои си съображения и защото можеш да четеш. Но съм сигурен, че има и други, които могат да четат. Ако трябва, ще си намеря друга.
— Какво е това, което „онази с халката“ може да докосне?
Той пое книгата от треперещите й ръце и я затвори.
— Не се опитвай да проникнеш в значението на думи те. Знам, че вие, обикновените хора, се опитвате да го правите, но аз съм Пророк и мога да ти кажа съвсем отговорно, че подобни напъни са безплодни. Независимо какво си мислиш и от какво се страхуваш — ще сгрешиш.
Решеността й да тръгне с него отслабна. Независимо от привидната му доброта, независимо че я спаси там горе, в кулата, Пророкът я плашеше. Човек, който знае неща, каквито знае той, я плашеше.
Бяха прокарали през устната й сребърна халка. Не медна. Може би това означаваше, че ще се отнасят с нея по-добре. Поне щеше да остане жива. Щяха да я хранят и щеше да остане жива. Нямаше защо да се страхува от някаква си ужасяваща, непозната смърт.
Чу името си и се стресна.
— Клариса — повтори той. — Иди да извикаш няколко войници. Кажи им, че ти е заповядано да ги доведеш при архивите.
— Защо? Защо искаш да ги доведа?
— Прави каквото ти казвам. Кажи им, че капитан Малак ти е заповядал да ги доведеш тук долу, при книгите. Ако имаш проблеми, кажи им, че ти е казал още да „завлечеш долу кирливите им задници, че иначе пътешественикът по сънищата ще им устрои такова посещение, за което ще съжаляват“.
— Но ако се кача…
Погледът му я накара да млъкне по средата на изречението.
— Ако имаш проблеми, кажи им тези думи и всичко ще се оправи. Доведи ги тук.
Тя понечи да го попита защо иска да ги доведе при книгите, но изражението му я накара да размисли. Забърза нагоре по стълбата, доволна, че има възможност да се махне от Пророка, па макар и вместо него да трябва да се изправи срещу онези грубияни.
Пред вратата на голямата зала се спря. Можеше да избяга. Спомни си, че абатът й бе предложил да направят точно това. После си спомни и колко глупава се бе оказала идеята му. Нямаше къде да избяга. Беше й поставена сребърна халка. Може би това щеше да й осигури някакво предимство. Ако не друго, тези мъже я ценяха поне толкова.
Отвори вратата и направи крачка напред, преди гледката да я накара да замръзне на място с широко отворени очи. Двойната порта към улицата бе на трески. Подът бе залян с тела на мъже, дотърчали до абатството да търсят убежище.
Помещението гъмжеше от нашественици. Между кървавите тела на мъртвите се въргаляха изнасилени жени. Клариса стоеше вцепенена, зяпнала широко.
Мъжете се бяха скупчили на групи и чакаха реда си. Най-големите групи бяха за жените със златни халки. При вида на нещата, които правеха нашествениците с тях, в гърлото на Клариса моментално се надигна желание да повърне. Тя преглътна с усилие.
Стоеше онемяла, неспособна да отвърне очи от голата Манда Перлин, една от младите жени, които често я тормозеха. Манда си бе взела заможен мъж на средна възраст, който даваше кредити и инвестираше в товари. Съпругът й, Рупърт Перлин, лежеше наблизо, гърлото му бе прерязано толкова яростно, че главата му едва се крепеше на раменете.
Манда виеше от ужас, докато наглите изнасилвачи я държаха долу. Мъжете се заливаха от смях на писъците й, но смеховете им едва се чуваха в общата глъч. Клариса усети как очите й плувват в сълзи. Това не бяха мъже, а диви животни.
Един я сграбчи грубо за косата. Друг докопа крака й. Щом писъците й се присъединиха към виковете на другите, мъжете избухнаха в смях. Преди да се строполи по гръб, вече бяха вдигнали роклята й.
— Не! — изкрещя тя.
Те й се изсмяха, също както другите се смееха срещу Манда.