Остави я да се свлече на пода. Краката й бяха станали безполезни. Нямаше къде да избяга.
Опита се да го удари в слабините. Той хвана мъничкия й нежен юмрук. Загледан в огромните й небесносини очи, насила отвори юмрука й. Стисна китката й между два пръста и започна да стиска, докато костите й изпукаха.
С ръкавите на халата завърза ръцете й, за да не може да извади парцала от устата си. Сърцето му заподскача при сподавените й стонове. Не можеше да разбере думите й през пликчетата, но това само увеличаваше удоволствието му, защото усещаше, че са изпълнени с болка.
Вълна от чувства заля съзнанието му. Засега поне гласове не се чуваха можеше да се отдаде на сластта си. Не беше сигурен откъде идват гласовете, но знаеше, че единствено той ги чува поради уникалния си интелект. Бе способен да долови подобни неуловими послания от въздуха поради несравнимата си способност за възприятия и понеже обръщаше внимание на детайлите.
По лицето й потекоха сълзи. Идеално оформените й вежди се дръпнаха нагоре, прибраха се, набръчквайки челото на равномерни вълнички. Преброи ги, понеже бе специален човек.
С огромни, измъчени, небесносини очи тя наблюдаваше как той сваля дрехите си и ги оставя встрани. Не искаше да ги омаже с кръв.
Ножът в ръката му вече бе непоклатим като скала. Издигна се над нея, гол и възбуден, и й показа колко добре се бе справила досега.
И започна.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Калан, следвана от Кара, пристигна пред вратата на малката стаичка, използвана от Ричард за работен кабинет, едновременно с късо подстригана тъмнокоса жена със сребърен поднос с горещ чай в ръце. Райна, застанала на пост край вратата заедно с Улик и Иган, се прозя.
— Ричард е поръчал чай, така ли, Сара?
Младата жена направи реверанс, доколкото можеше с подноса в ръце.
— Да, Майко Изповедник.
Калан посегна да вземе подноса.
— Добре, Сара. И без друго отивам при него, ще му го занеса.
Сара се изчерви, опитвайки се да задържи товара си.
— Но, Майко Изповедник, не е редно.
— Не ставай глупачка. Напълно годна съм да пренеса поднос на десет крачки разстояние.
Калан, завзела целия поднос, отстъпи назад. Сара не знаеше какво да прави с ръцете си, затова се поклони още веднъж.
— Да, Майко Изповедник — смотолеви тя, преди да се оттегли.
Вместо да се зарадва, че си е спестила изпълнението на една от задачите, жената изглеждаше сякаш току-що е била нападната и обрана. Сара, както по-голямата част от персонала, бе жестоко ревнива към задълженията си.
— Отдавна ли е станал? — обърна се Калан към Райна.
Морещицата я изгледа мрачно.
— Не е мигнал цяла нощ. Накрая не издържах, оставих отряд войници да го пазят и си легнах. Бердин също е вътре с него.
Без съмнение това бе причината за мрачния поглед.
— Сигурна съм, че е било нещо важно, но ще видя да ли мога да го накарам да поспи, или поне да пусне Бердин.
— Ще съм ти много благодарна — измърмори Кара.
— Райна се изнервя, когато Бердин не се прибере в леглото.
— Бердин има нужда от съня си — защити се Райна.
— Сигурна съм, че е било важно, Райна, но си права. Ако хората не спят достатъчно, няма да са му от полза. Ще му го напомня — понякога той потъва в работата си и забравя за нуждите на околните.
Тъмните очи на Райна се оживиха.
— Благодаря, Майко Изповедник.
Калан задържа подноса на една ръка и отвори вратата.
Кара зае позиция до Райна, надзъртайки зад Калан, за да е спокойна, че няма проблеми с подноса, после затвори вратата. Ричард стоеше с гръб и гледаше през прозореца. Малкият огън в огнището не можеше да стопли ледената стая.
Калан се усмихна на себе си. Сега ще го пробва. Преди да успее да сложи подноса на масата, като остави чашата лекичко да издрънчи в чайника, за да привлече вниманието му и да го накара да си помисли, че е камериерката, той се обади, без да се обръща.
— Чудесно, Калан, радвам се, че дойде.
Тя се намръщи и остави подноса.
— Имаш очи и на гърба си. Как разбра, че съм аз, а не жената, на която си поръчал да ти донесе чай?
Ричард се извърна със смутен поглед.
— Как така да си помисля, че е друга, когато си ти?
Въпросът й очевидно го бе объркал истински.
— Кълна се, Ричард, понякога ме караш да изтръпвам.
Реши, че сигурно е видял отражението й в прозореца.
Той вдигна брадичката й с ръка и я целуна.
— Радвам се да те видя. Беше ми самотно без теб.
— Добре ли спа?
— Да съм спал? Ами… като че ли не. Но поне суматохата утихна. Не знам какво щяхме да правим, ако луната беше изгряла червена още една вечер. Не разбирам как хората могат да пощуреят от един толкова елементарен факт.