Калан се вгледа в очите му, замаяна от убедеността, изписана в тях.
— Няма да те питам как е възможно подобно нещо, но засега нека приемем, че си прав. И защо Храмът на ветровете ще накара луната да изгрее червена?
Ричард я погледна втренчено.
— Предупреждение.
— За какво?
— Щитовете на Кулата действат чрез отбрана. Почти никой не може да премине през тях. Аз мога, тъй като притежавам необходимия вид магия. Ако човек, който иска да причини зло, притежава достатъчно магия и позналия, също ще може да премине през щитовете. И после?
— Какво после? Просто минаваш.
— Точно така. Мисля, че Храмът на ветровете може повече. Мисля, че той има способност да разбира, когато някой е нахлул през защитата му, и да изпраща предупреждение.
— Червената луна — прошепна тя.
— Звучи логично.
Тя нежно го хвана за ръката.
— Ричард, трябва да си починеш малко. Не можеш да вадиш подобни заключения от един-единствен източник — дневника на Коло. Та това е просто книга, написана много отдавна.
Той дръпна ръката си.
— Не знам къде другаде да търся. Шота каза, че вятърът ме преследва! Не искам да си лягам и да сънувам кош мари.
В един миг Калан разбра, че не съобщението на Шота го притеснява. А пророчеството, написано в дупката.
Първата му част гласеше: „При червената луна ще дойде огнената буря.“ Но всъщност втората част всяваше в нея истински ужас: „За да потуши адския огън, той трябва да потърси лек във вятъра. Светкавицата ще го завари поел по този път, защото онази в бяло, истинската му любима, ще го предаде в кръвта си.“ Тя си даде сметка, че пророчеството го плаши повече, отколкото й бе признал.
Някой почука на вратата.
— Какво има! — извика Ричард.
Кара отвори вратата и подаде главата си в стаята.
— Генерал Кърсън иска да те види, Господарю Рал.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Покани го, ако обичаш, Кара. — Ричард отпусна ръка на рамото на Калан и отново се загледа през прозореца.
— Извинявай — прошепна той. — Права си. Имам нужда от сън. Може би Надин ще ми даде някоя от нейни те билки, за да заспя. Щом легна, съзнанието ми започва да се противи и не мога да мигна.
Съвсем скоро щеше да накара Шота да му даде нещо. Калан отвърна с нежно докосване, опасявайки се как ли ще прозвучи гласът й, ако се обади. Генерал Кърсън влезе в стаята с грейнало лице. Поздрави с юмрук в гърдите и спря.
— Господарю Рал, добро утро. Наистина е добро, благодарение на вас.
Ричард отпи от чая си.
— И защо?
Генералът удари Ричард по рамото.
— Хората са по-добре. Нещата, които поръчахте — чесън, боровинки и чай, — помогнаха. Всички се възстановяват. Разполагаме с цяла армия бодри войници в готовност, които само очакват заповеди. Не можете да си представите какъв камък ми падна от сърцето, Господарю Рал.
— Усмивката ви говори красноречиво, генерале. На мен също ми падна камък от сърцето.
— Хората ми са с повдигнат дух при мисълта, че техният Господар Рал е човек с неограничени магически способности, който може да отпрати смъртта, дебнеща пред вратата им. Всеки от момчетата иска да ви почерпи по бира и да вдигне тост за ваше здраве и дълголетие.
— Не беше магия. Просто неща, които… Благодари им за предложението, но… Ами смутовете? Имаше ли още безредици през изминалата нощ?
Генерал Кърсън изсумтя отрицателно:
— Почти всичко е спокойно. Тревогата се стопи у хората, когато луната се върна към нормалното си състоя ние.
— Добре. Новините ви са добри, генерале. Благодаря, че ми докладвахте.
Генералът прокара пръст през гладко избръснатото си лице.
— О, има още нещо, Господарю Рал. — Той хвърли поглед към Калан. — Ако може да поговорим… — Мъжът въздъхна: — Миналата нощ бе убита една жена.
— Съжалявам. Някоя позната ли?
— Не, Господарю Рал. Беше жена, която… която… приемаше пари в замяна на…
— Ако се опитвате да кажете, че е била проститутка, генерале — обади се Калан, — и преди съм чувала тази дума. Няма да припадна, ако я чуя пак.
— Да, Майко Изповедник. — Той пак се обърна към Ричард. — Тази сутрин бе открита мъртва.
— Какво е станало с нея? Как е била убита?
Генералът изглеждаше още по-смутен и объркан.
— Господарю Рал, сблъсквам се със смъртта от години. Не си спомням кога за последен път повръщах при вида на труп.
Ричард отпусна ръка върху една от кожените кесии, привързани на колана му.
— Какво й е било сторено?
Генералът хвърли поглед към Калан, сякаш за да се извини, постави ръка около раменете на Ричард и го отведе встрани. Калан не можа да чуе прошепнатите думи, но изражението на лицето на Ричард й подсказа, че и не би искала.