Големината на петното не го изненада. Генералът му бе казал какво в било сторено на жената. Водата в мивката бе поне наполовина кръв. Парцалът, който висеше отстрани, също бе червен. Преди да си тръгне, убиецът бе избърсал кръвта от себе си. Или е бил чистофайник, или — което бе по-вероятно — не е искал да минава покрай Сайлъс облян в кръв.
Ричард отвори ореховия скрин. Съдържаше обичайните дрехи и нищо друго. Остави капакът да се затвори. Облегна ръка върху вратата.
— Никой ли не е чул нищо?
Сайлъс поклати глава.
— Жена е била малтретирана по този начин, с отрязани гърди и наръгана стотици пъти, и никой не е чул нищо?
Ричард осъзна, че умората придава на гласа му нервност. Вероятно и настроението му спомагаше за това. Сайлъс преглътна.
— Била е със запушена уста, Господарю Рал. И ръцете й са били вързани.
Ричард се намръщи.
— Но сигурно е ритала с крака. Никой ли не я е чул да рита? Ако някой ме нарязваше така и устата ми беше за пушена, а ръцете вързани, щях поне да изритам мивката. Не може да не е ритала, с цел да привлече нечие внимание.
— И да го е направила, не съм чул. Нито пък някое от момичетата. Поне не са ми казали. А си мисля, че ако бяха чули нещо, щяха да дойдат да ме викнат. Винаги кога то има проблем, се обръщат към мен. Така е. Знаят, че не се свеня да ги защитавам всячески.
Ричард разтърка очи. Пророчеството не му излизаше от ума. Главата му щеше да се пръсне от болка.
— Доведи другите момичета. Искам да поговоря с тях.
— Напуснаха ме, след… — Сайлъс махна неясно с ръка. — Освен Бриджит.
Той забърза към дъното на коридора и почука на последната врата. След като тихичко каза нещо, през вратата се подаде рошава червена коса. Жената се пъхна обратно в стаята си и след миг се появи, загръщайки бледорозовия си пеньоар. Припряно завърза колана на възел, следвайки Сайлъс към Ричард.
Ричард ставаше все по-гневен при мисълта, че се е оказал в някаква воняща дупка. Макар да се опитваше да мисли обективно, бе си позволил да се зарадва, че е открил свой брат. Бе започнал да харесва Дрефан. Дрефан бе лечител. Какво по-благородно от това?
Сайлъс и жената се поклониха. И двамата изглеждаха така, както се чувстваше Ричард: мръсни, уморени и разстроени.
— Да си чула нещо?
Бриджит поклати глава. Погледът й бе изплашен.
— Познаваше ли жената?
— Роуз — каза Бриджит. — Срещали сме се веднъж, няколко минути. Тука е от вчера.
— Някой от вас двамата да има представа кой би могъл да е убиецът?
Двамата се спогледаха.
— Знаем кой го е направил, Господарю Рал — каза Сайлъс, в гласа му се прокрадна скрита омраза: — Дебелия Хари.
— Дебелия Хари ли? Кой е той? Къде можем да го на мерим?
Чертите на Сайлъс за пръв път се изкривиха от гняв.
— Не биваше да го пускам тук повече. Момичетата не го харесваха.
— Никоя от нас не искаше да го приема — потвърди Бриджит. — Той порка, а когато порка, става зъл. Няма смисъл да се мъчим с такива като него, не и при положение, че войската… — Думите й заглъхнаха, погледът й се плъзна към генерала. Продължи по друг начин: — В днешно време има достатъчно клиенти. Няма смисъл да се занимаваме със зли пияндурници като Дебелия Хари.
— Всички момичета ми казаха, че не искат да приемат повече Хари — каза Сайлъс. — Когато се появи снощи, знаех, че всички ще му откажат. Хари обаче беше много настоятелен, изглеждаше ми достатъчно тъжен, така че попитах Роуз дали няма да го приеме, щото нали беше нова и…
— И не е знаела на каква опасност се излага — продължи мисълта му Ричард.
— Не беше това — защити се Сайлъс. — Хари не изглеждаше пиян. Знаех, че другите момичета няма да го приемат, така че, тъжен или не, попитах Роуз дали би проявила интерес. Каза, че има нужда от парите. Хари й беше последният. Намериха я малко след него.
— Къде можем да намерим тоя Хари?
Сайлъс присви вежди.
— В отвъдния свят, където му е мястото.
— Убил си го?
— Никой не видя кой е прерязал тлъстото му гърло. Нямам представа кой го е направил.
Ричард мерна дългия нож, втъкнат в колана на Сайлъс. Не че обвиняваше човека. Ако бяха заловили Дебелия Хари, той щеше да иска същото наказание за извършеното от него престъпление. Макар че преди това щеше да го прати на съд, където онзи щеше да има възможност да признае — просто за да са сигурни, че наистина го е извършил той.
Нали затова бяха Изповедниците: за да е сигурно, че наистина виновните получават наказания. Веднъж докоснат от магията им, престъпникът признава всичко, което е извършил. Ричард не би искал Калан да чува какво е било сторено с тази жена, Роуз. Особено пък от устата на звяра, който го бе извършил.