— Навън е. В един от закътаните паркове зад Двореца. — Кара посочи през рамо: — Ей там. Заедно с Райна и Бердин.
Калан се поуспокои, като разбра, че другите две Морещици са с него.
— Има ли нещо общо с изненадата му за мен?
— Каква изненада?
Калан се усмихна:
— Не се прави, че не ти е казал, Кара.
Морещицата я стрелна с крайчеца на окото си.
— Разбира се, че ми е казал.
— Е, и?
— Но освен това ме предупреди да не ти казвам.
Калан сви рамене.
— Няма да разбере, че си споделила с мен.
Смехът на Кара, както и усмивката й преди малко, беше хладен.
— Господарят Рал има странен метод да разкрива неща — особено онези, които искаш да скриеш от него.
Калан го знаеше.
— Та какво прави навън?
Челюстта на Кара потрепна.
— Ами негови си занимания. Нали го знаеш Господаря Рал. Обича да е навън.
Калан извърна очи и видя, че лицето на Кара е станало червено почти колкото дрехата й.
— Какви по-точно „негови си занимания“?
Кара се покашля в юмрук.
— Опитомява катерици.
— Моля? Май нещо не разбрах.
Морещицата махна припряно с ръка.
— Каза, че катериците са излезли да видят дали времето се е затоплило. И отиде да ги опитомява. — Тя изду бузи и изпухтя: — Със семена.
Калан се усмихна при мисълта за Ричард — мъжът, когото обичаше, мъжът, който бе завладял Д’Хара и от чиято ръка се хранеше голяма част от Средната земя, — който си прекарва един ленив следобед, учейки катериците да ядат семена от ръката му.
— Ами звучи съвсем безобидно — да опитомяваш катерици.
Срещнаха двойка часови и Кара пак подръпна бронираната си ръкавица.
— Учи катерици да ядат. — изсъска тя през зъби — от ръката на Райна и Бердин. А те двете си умират от смях! — Тя погледна с мрачно лице нагоре и вдигна ръце. Агиелът се завъртя на златната верижка на китката й. — Морещици да се кикотят!
Калан стисна устни, за да не избухне в смях. Кара заметна дългата си руса плитка над рамото и започна да я гали. Това напомни на Калан за начина, по който вещицата Шота галеше змиите си.
— Е — каза Калан, опитвайки се да успокои възмущението на другата жена, — може да не го правят по своя воля. Те са свързани с него. Сигурно Ричард им е заповядал, а те просто са му се подчинили.
Кара я изгледа подозрително. Калан знаеше, че всяка от трите Морещици бе готова да даде живота си за Ричард — и то без колебание. Но макар да бяха свързани с него чрез магия, не се свеняха да противоречат на заповедите му винаги когато те им се струваха нелепи, маловажни или глупави. Калан си го обясняваше с факта, че Ричард им бе върнал свободата и ги бе отърсил от сковаващите принципи на професията им. Мрачният Рал, предишният им господар, бащата на Ричард, би ги погубил на секундата дори само да бе заподозрял, че имат намерение да не се подчинят на негова заповед, независимо колко нелепа е тя.
— Колкото по-скоро се омъжиш за Господаря Рал, толкова по-добре. Тогава вместо да учи катериците да ядат семена от ръцете на Морещиците, той самият ще яде от твоите ръце.
Смехът на Калан заромоли мек и бълбукащ. Тя се замисли над перспективата да му стане жена. Е, скоро щеше да е.
— Ричард ще получи ръката ми, но ти би трябвало да знаеш не по-зле от другите, че няма да яде от нея — и не бих искала да го прави.
— Когато дойдеш на себе си, обади ми се и ще те науча на някои неща.
Кара извърна глава към застаналите нащрек Д’Харански войници. Навсякъде се стрелкаха въоръжени до зъби мъже, проверяваха всеки коридор, поглеждаха зад всяка врата — без съмнение по заповед на Кара.
— Иган също е там. Господарят Рал ще е в безопасност, докато се справим с този човек.
Лицето на Калан помръкна.
— А всъщност как се е вмъкнал тук? С просителите?
— Не — каза Кара с нотки на професионалния си леденостуден тон. — Но смятам да разбера. Доколкото знам, просто е отишъл при двойка часови недалеч от заседателната зала и ги е попитал как да намери Господаря Рал. Сякаш няма нищо по-нормално от това да влезеш в Двореца и да поискаш да се видиш с Господаря на Д’Хара, като че ли той е главният месар, при който може да отиде всеки и да го пита коя овца да избере за клане.