Енклавът на Първия магьосник представляваше огромно помещение с богато украсени стени. В средата, в четирите краища на централния купол, перфориран с ивица прозорци, се издигаха четири колони от полиран черен мрамор, дебели повече от три метра всяка. Между всеки две колони бе символичното начало на различно крило. Забеляза, че повечето гравюри върху камъка повтарят палмовите листа, украсяващи златните капители на черните мраморни колони. Мраморът бе полиран толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него като в огледало. Изящни свещници от ковано желязо, украсени със същия мотив, държаха свещи.
Всичко бе далеч от зловещата гледка, която Ричард очакваше да се разкрие пред очите му. Мястото бе величествено, разкошно. Всичко бе толкова красиво, че му Действаше опияняващо.
Крилото, от което влязоха тримата — изпълняващо ролята на антре, — съвсем не бе малко. От двете страни на покритата с дълга червена пътека алея от златист тъмнокафяв мрамор бяха подредени две редици двуметрови бели мраморни постаменти. Бяха толкова дебели, че Ричард едва ли би могъл да си докосне пръстите, ако рече да ги обгърне. На фона на величествения десетметров таван дебелите постаменти изглеждаха като клечки.
Върху някои от тях имаше предмети, познати на Ричард: орнаментирани ножове, скъпоценни камъни, украсяващи брошки или овесени в краищата на златни верижки, сребърни потири, филигранни купи и изящно изработени кутии. Някои от предметите бяха поставени върху квадратни покривчици, обточени със златна или сребърна нишка, други — върху дървени поставки.
Върху някои от постаментите имаше странни разкривени предмети, каквито виждаше за пръв път. Бе готов да се закълне, че променят формата си всеки път, щом погледне към тях. Реши, че би било най-добре да не гледа директно такива магически неща и предупреди двете си спътнички да направят същото.
Крилото право срещу тях, от другата страна на централното пространство под купола, свършваше в прозорец с овална горна част, който изглеждаше не по-малко от десет метра висок. Пред прозореца бе поставена огромна маса, върху която бяха натрупани цял куп предмети: стъклени буркани, купи, навити тубички; голяма, но семпло изработена купа за свещи, пълна с цели епохи восък; връзки свитъци; няколко човешки черепа; цял куп по-дребни нещица, които Ричард не можеше да различи от толкова голямо разстояние. Подът около масата изглеждаше по същия начин с натрупаните купчини вещи.
Дясното крило бе тъмно. Дори само при поглеждането в тази посока го обзе неприятно усещане. Предупреди двете жени да не гледат натам и се обърна наляво. Там видя книги. Хиляди книги.
— Ето — каза той и посочи към това крило. — Това търсим. Не забравяйте какво ви казах — не пипайте нищо. — Той ги изгледа поотделно. Очите на двете бяха широко отворени и шареха нервно из помещението. — Говоря ви сериозно. Ако докоснете нещо и пострадате, не знам как да ви оправя.
Двата чифта очи се втренчиха в него.
— Няма да го забравим — каза Бердин.
— Да не сме луди да си играем с магия — допълни Райна. — Просто си гледаме, това е. Няма да пипаме нищо.
— Добре. Макар че ви съветвам и да не гледате, освен когато не се налага. Доколкото ми е известно, дори един поглед върху определени вещи в това помещение би могъл да задейства магия.
— Сериозно? — удивено попита Райна.
— Не ми се ще да проверявам дали съм прав, когато стане прекалено късно. Хайде. Да приключваме с тая работа и да се махаме.
Странно, но макар да изговори думите и да знаеше, че ги мисли, някак не му се тръгваше. Колкото и опасно да беше мястото, то му се стори примамливо, приятно.
Бердин се усмихна дяволито.
— Господарят Рал го е страх от магия не по-малко от нас.
— Грешиш, Бердин. Не знам много за магията. — Той се запъти по червената пътека. — И затова ме е страх по вече.
Десет широки стъпала в края й извеждаха към централната площ под купола. Подът бе от бледорозов мрамор. По края бе обиколен с ивица по-тъмен кафяв мрамор. Щом Ричард стигна до последното стъпало и кракът му Докосна пода, мраморът зажужа и започна да сияе. Бързо отстъпи назад върху червения килим. Светлината угасна.
— Ами сега? — попита Райна.
Той откопчи пръстите й от ръката си.
— Някоя от вас докосна ли с крак пода долу?
Двете поклатиха глави.
— Опитайте.
Ричард остана на стъпалото, Бердин плахо протегна крак към мрамора. Отдръпна се бързо.