Ако чумата е започната чрез магия, открадната от Храма на ветровете, може би имат шанс да я спрат. Ако не направи нищо, ще умрат незнайно колко хиляди хора.
Тази книга му трябва.
Помисли си за момчето, което умря пред очите му. За малката Лили, която му разказа как Сестрата на мрака й е показала книгата. Ето как е започнала чумата. Знаеше го.
Малкото сладко същество бе белязано със знака на чумата. Ричард не бе попитал, но знаеше, че сигурно вече се е пренесла в друг свят. Нямаше сили да попита.
Тази книга му трябва.
Пристъпи напред.
— Боднете ме с пръст, ако съм на път да се сблъскам с нещо. Гледайте да не говорите, но ако се наложи, не се колебайте да кажете каквото имате.
Усети пръстите им леко да се докосват до ръцете му и направи крачка. Тези пръсти щяха да са му водачът, те щяха да го предпазват от сблъсъка с някоя купчина книги, докато тримата потъваха все по-дълбоко в хаоса.
Ричард не знаеше какво би трябвало да почувства. Не знаеше дали го води магията, интуицията или въображението му. По начина, по който се плъзгаше между редиците с книги, завивайки насам-натам по алеите, се опасяваше, че не е просто въображението му. Опита се да не обръща внимание на нещата, които го разсейват, които гонят мислите му да се лутат във всички посоки.
Опита се да се съсредоточи върху книгата и необходимостта да я намери.
Мисълта за болните деца му помогна да се съсредоточи. Те имат нужда от него. Те са безпомощни.
Усети как се спира рязко. Зачуди се защо. Обърна се наляво, макар до последния миг да бе очаквал, че ще се обърне надясно. Сигурно беше дарбата. Щом си каза това, мислите му изведнъж се залутаха отново във всички посоки — Наложи се да се съсредоточава наново.
Двете Морещици го сграбчиха за ръката, за да го спрат. Той разбра. Още една стъпка и щеше да се блъсне с купчина книги.
Чудейки се накъде ще се обърне, установи, че се навежда. Протегна ръка.
— Внимателно — прошепна му Бердин, — купчината е голяма и неравномерна. Пипай много лекичко, иначе ще я събориш.
Ричард кимна — не искаше да се разсейва, отговаряйки с думи. Съсредоточаваше се върху усещането за търсената вещ. Нещо му подсказваше, че е близо. Пръстите му леко обърсаха книгите, плъзнаха се надолу по купчината, докосвайки гръбчетата на едни и страниците на други книги, хаотично нахвърляни една върху друга.
Пръстите му се спряха на едно гръбче.
— Тази — той потупа кожената подвързия. — Ето тази. Какво пише на нея?
Бердин се подпря на бедрото му и се надвеси напред.
— На високо Д’Харански е. Нещо за Храма на ветровете — „Тагенричт ост фуер Мост Верласчендрек нич Гресчлечтен“.
— „Храмът на ветровете — разследване и процес“ — преведе Ричард шепнешком. — Открихме я.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Дишай — каза Плъзгата.
Калан освободи копринената субстанция и вдиша дълбоко враждебния въздух. Около нея се завъртя мъглявият свят на кладенеца на Плъзгата, навиращ се в недрата на Кулата. Най-накрая погледът й различи каменните стени и пода. Куполът на тавана сякаш спря да танцува.
В стаята на Плъзгата я чакаше изненада. Разтегната на стола, с качени на масата крака, седеше фигура в червено кожено облекло. Калан седна на ръба на кладенеца, краката й висяха надолу. Опитваше се да дойде на себе си.
Предните крака на стола тупнаха на пода.
— Виж ти, виж. Скитащата Майка Изповедник най-сетне се завърна.
Калан скочи на земята. Всичко изведнъж се завъртя отново и тя си помисли, че ще се строполи.
— Кара, какво правиш тук?
Кара я стисна под мишницата.
— По-добре седни, докато се осъзнаеш.
— Добре съм — Калан хвърли поглед през рамо към сребърното лице в кладенеца. — Благодаря ти, Плъзга.
— Искаш ли да пътуваш? — мамещият глас на Плъзгата проехтя в сводестото помещение.
— Не, засега попътувах достатъчно. Ще остана тук.
— Щом пожелаеш да пътуваш, повикай ме и ще пътуваме. Ще ти достави удоволствие.
— За това не съм сигурна — промърмори Калан, щом силуетът на Плъзгата започна да се стопява обратно в кладенеца.
— Доста призрачен компаньон. И мен ме покани да пътувам с нея, но после каза, че нямам нужната магия.
Непрекъснато идваше и ме зяпаше с призрачната си усмивка.
— Кара, какво правиш тук?
Морещицата придържаше Калан към стената на кладенеца. Изгледа я с най-странния си поглед и поклати глава сякаш на себе си.
— След като Господарят Рал прочете писмото ти, не му отне много време да разбере каква си я свършила. Бердин му каза, че си ни довела да търсим книгата със записите от процеса. Той дойде, но Плъзгата не искаше да му каже къде те е отнесла. Господарят Рал каза, че сега, когато знае, че Плъзгата е будна — както предполагаше, — не е безопасно да я оставяме сама. Можело да проникнат и други, като Сестрата и Марлин.