Калан не се бе замисляла над това — че е възможно друг от слугите на Джаганг да дойде в Ейдиндрил чрез Плъзгата. Това същество явно бе лишено от чувство за преданост към един господар. Би пътувала с всеки, притежаващ необходимата магия.
— И Ричард те е оставил да я пазиш?
— Каза, че не може да стои тук през цялото време. — Кара повдигна гордо брадичка. — Заръча непрекъснато да има по една Морещица, тъй като ние притежаваме силата да спрем човек с магически способности. Господарят Рал винаги ни е използвал да го защитаваме срещу магията.
Магьосниците от старите времена вероятно са имали същите проблеми с Плъзгата и са оставяли магьосници като Коло да я пазят. Коло споменаваше, че от време на време тя донасяла врагове и че единствено бързата реакция на оставения на пост можела да предотврати катастрофалните последствия.
— Искаш да кажеш, че Ричард те е довел тук и просто те е оставил?
— Не. Той търси с часове, докато открие път, който не изисква магия, за да можем да идваме сами. Не искаше да се налага да ни води винаги щом дойде време за смяна, а и не му се щеше да ни затваря в капан. Даваме дежурства. Не съм много съгласна, защото работата ни е да сме около Господаря Рал, а не да пазим това… сребърно нещо. Но то всъщност пак е свързано с безопасността на Господаря Рал, така че се съгласих.
Калан най-сетне застана стабилно на краката си.
— Ако знаехме по-рано, че Плъзгата е будна и бяхме оставили някой да я пази, Марлин нямаше да успее да се промъкне и да се опита да убие Ричард, а Сестрата нямаше да може да задейства чумата.
Калан усети как я пронизва острото жило на отчайващо съжаление. Можеха да предотвратят всичко това. И ужасните неща, за които бе научила, сега нямаше да заплашват народа й, света й, любовта й. От осъзнаването на пропуснатата възможност щеше да припадне.
— Освен това Господарят Рал искаше да те чакаме да се завърнеш от вещицата, в случай че имаш нужда от помощ.
— Ричард е знаел къде отивам?
— Плъзгата не му каза, но той твърдеше, че така или иначе знае. Каза, че си при вещицата.
— Разбрал е и не е тръгнал след мен?
Кара отметна дългата си руса плитка през рамо.
— И аз бях изненадана. Попитах го няма ли да те последва. Отвърна, че те обича, а не те притежава.
— Сериозно? Ричард е казал това?
— Да. — Устните на Морещицата се стегнаха в доволна усмивка. — Добре го тренираш, Майко Изповедник. Харесва ми. После ритна един стол. Струва ми се, че си нарани крака, ама той отрича.
— Значи ми е ядосан?
Кара извърна очи.
— Майко Изповедник, говорим за Ричард. Мъжът, който е луд по теб. Той не може да ти се ядоса дори ако му кажеш да се ожени за Надин вместо за теб.
Калан преглътна, внезапно припомнила си страшната болка.
— Защо казваш това?
Кара се намръщи.
— Имах предвид само, че никога не може да ти се ядоса независимо от всичко. Трябваше да се засмееш, а не да подскачаш, сякаш съм те боднала с Агиела си. Майко Изповедник, той те обича. Притеснява се до смърт, но не ти е ядосан.
— Ами ритнатият стол?
Кара поглади дългата си плитка и отново се усмихна.
— Твърди, че столът е бил просто причина.
— Ясно.
Чувството за хумор на Кара явно не можеше да ободри Калан.
— Колко време ме нямаше?
— По-малко от два дни. Очаквам с интерес да ми кажеш как успя да се промъкнеш покрай онези Д’Харански постове пред моста.
— Валеше сняг. Не ме забелязаха.
Кара не изглеждаше като да й е повярвала. Отново я изгледа странно.
— Уби ли вещицата?
— Не — Калан смени темата. — Какво прави Ричард в мое отсъствие?
— Ами първо помоли Плъзгата да го заведе до Храма на ветровете, но тя отвърна, че не знае къде се намира и не може да го направи. Така че той отиде с коня си до връх Кимермост…
— Ходил е там? — Калан сграбчи Кара за ръката. — Какво откри?
— Нищо. Каза, че нямало какво да се открива. Че ако някога Храмът на ветровете е бил там, вече го няма.
Калан пусна Кара.
— Ходил е до връх Кимермост и вече се е върнал?
— Познаваш Господаря Рал. Щом му влезе някаква муха в главата, тръгва като вълк след плячката си. Хората, които го придружаваха, говорят, че пътуването било убийствено. Яздили като луди. Почти не спали, препуска ли почти през цялата нощ. Господарят Рал те чакаше снощи и искаше да е тук, когато се завърнеш. Когато ти не се появи, започна да крачи нервно насам-натам, но пак не тръгна да те гони. Всеки път, когато аха-аха да си промени решението, прочиташе писмото ти и продължаваше да крачи нервно.