Всички като един последваха инструкциите на Първия свещеник, щом той им каза да затворят очи и да вдишат през ноздрите си дъха на живота и здравето и да изпълнят с него вътрешната си същност, използвайки коремните си мускули. Обясни им как да го насочат да достигне дълбоко до източника на силата на уникалната аура на всеки, да извлекат отровите от най-далечните, най-тъмни кътчета на съществата си и да ги издишат през устата си, за да бъдат заменени от обновителния дъх на живота, отново поет през ноздрите.
По-добре е, помисли си Калан, да идват при Дрефан за съвет, който може наистина да им помогне или поне звучи сякаш няма да им навреди, отколкото да прахосват спестяванията си в купуване на фалшива надежда, продадена им от шарлатаните на улицата. Да обръщат внимание на нуждите на тялото си, грижейки се за него със здрава храна и почивка, й се стори полезен съвет.
Докато всички поемаха през ноздрите си бавни, дълбоки порции въздух, Дрефан извърна глава и закова очите си — очите на Мрачния Рал — върху Калан. Сякаш отдавна знаеше, че тя стои пред вратата и го гледа. Усмихна й се сърдечно и усмивката му грейна и в сините очи. Тя разбра защо му се доверяваха тези хора. Наложи си да отвърне на поздрава му с тънка усмивка.
Спомни си, че със Шота си бяха говорили за това колко е трудно човек да прогони неприятните спомени от главата си. Прииска й се да забрави ръката на Дрефан между краката на Кара.
Дрефан се опитваше да помогне на тези хора. Правеше всичко, което е по силите му, за да спре чумата. Той беше велик лечител — Първият свещеник на Рауг’Мос. Опита се да замени спомена за ръката му между краката на Кара с мисълта за това как същият този мъж успокояваше и утешаваше болните дечица.
Тогава Дрефан й бе обяснил защо го прави — защо постъпва така с Кара. Беше спасил живота й. Морещица, крещяща от болка, а после изгубила съзнание, а Дрефан я бе върнал в света на живите. Ричард намираше спокойствие при Дрефан — както и всички останали. Калан прекъсна визуалния си контакт с него и продължи нататък към Ричард.
Тристан Башкар, посланикът на Джара, отседнал в Двореца на Изповедниците в очакване на знаци от звездите, преди да обяви капитулацията си, се появи на един балкон. Отметна по навик наметалото си и отпусна длан на хълбока си. Зловещият нож, закачен на колана му, проблесна. Често по време на разговор той имаше навика да вдига крака си на стол или табуретка и да отпуска длан на коляното си. Това даваше възможност на събеседниците му да забележат и ножа, втъкнат в ботуша му.
Колкото по-често Калан срещаше Тристан в Двореца и Усещаше лукавите му очи върху себе си, толкова повече се дразнеше от присъствието му. Ако съществуваше мъж с по-детинско държание, Калан не го познаваше.
Тристан я наблюдаваше мълчаливо, тя продължи забързано по пътя си. Беше доволна, че е горе на балкона, така че не й се наложи да губи време в словесни игрички с него.
Улик и Иган я изгледаха с почуда, щом тя прелетя покрай тях, потъвайки във вратата на малката стаичка, където Ричард обичаше да чете дневника на Коло. Намери го седнал, хванал главата си с ръце, с пръсти, заровени в косата, да чете книга, отворена на писалището. Две свещи и една лампа, поставени отстрани на плота, му осигуряваха светлина, а ароматен огън от брезови цепеници стопляше уютното помещение. Наметалото му почиваше върху близкия стол, но мечът бе на кръста му.
Вдигна поглед. Щом я видя, скочи. Без златотканото си наметало приличаше на огромна черна сянка, плъзгаща се през стаята. Преди да е успял да каже нещо, Калан се хвърли в прегръдките му.
Притисна лице в гърдите му и го прегърна с всичка сила.
— Моля те, Ричард, не ми крещи. Моля те, прегърни ме. — Сълзи заседнаха в гърлото й. — Моля те, не казвай нищо, просто ме гушни.
Близостта му я опияни. Фактът, че всеки път, щом го види, разбира колко много го обича и колко има нужда от него, не преставаше да я изумява.
Ръцете му я обгърнаха успокоително. Тя се заслуша в пращенето на огъня, в туптенето на сърцето му до ухото си. В сигурното убежище на силните му ръце почти си представи, че всичко е наред, че двамата имат бъдеще.
Спомни си думите на майка си.
Изповедниците нямат любов. Те имат дълг.
Вкопчи се в ризата му, борейки се неуспешно да спре сълзите си. Той я прегръщаше и я галеше по косата. Тя го бе помолила да я прегърне и да не казва нищо и той правеше точно това. От това се почувства още по-зле.
Той трябва да има въпроси към нея. Трябва да иска да й каже нещо, да сподели колко щастлив се чувства, че се е върнала жива и здрава, да й каже колко се е притеснявал, да я попита къде е била и какво е намерила, да й разкаже, за собствените си открития, да й крещи. Но не го правеше. Вместо това, без да се възпротиви, изпълни желанието й, потискайки всички свои, избутвайки ги на втори план, след нейните.