Как ще живее без любовта му? Как ще диша? Как ще, се накара да продължава напред, докато остарее и най-накрая изпълни дълга си, за да може спокойно да умре?
— Ричард… Толкова съжалявам, че писмото ми се получи тъй заплашително. Не исках да те заплашвам. Кълна, се. Просто исках да знам, че си на сигурно място. Толкова, съжалявам, ако съм те наранила…
Той я стисна малко по-силно и я целуна по главата. Прииска й се просто да умре в ръцете му — в същия този миг. Да не трябва да се изправя пред дълга си, пред обречеността на бъдещето, пред обречеността на това да загуби Ричард.
— Как е кракът ти? — попита тя.
— Кракът ми ли?
— Кара ми каза, че си се ударил в някакъв стол.
— О! Кракът ми е добре. Столът умря, но не мисля, че е страдал.
Въпреки всичко Калан се засмя. Погледна през сълзи нежната му усмивка.
— Добре, мисля, че прегръдката ти ме съживи. Вече можеш да ми крещиш.
Вместо това той я целуна. Усещането на ръцете му около тялото й бе зашеметяващо. Преживяването в Плъзгата по нищо не можеше да се сравни с това удоволствие.
— И така — каза накрая той, — какво имаха да ти казват духовете на нашите предци?
— Духовете на нашите… откъде знаеш, че съм била при Калните?
Ричард я погледна смутен.
— Калан, цялото ти лице е боядисано, за да могат предците ни да те виждат на Съвещанието. Нима мислиш, че не бих забелязал?
Калан докосна с пръсти челото си, бузата си.
— Толкова бързах, че дори не съм забелязала. Не е чудно, че хората ми хвърляха толкова странни погледи.
Докато летеше през Двореца към Ричард, три различни жени от персонала й бяха предложили баня. Сигурно всички са си помислили, че е полудяла.
Ричард стана сериозен, спря очи на кръста й.
— И така, какво имаха да ти казват духовете на предците ни?
Калан се стегна. Килна глава на една страна и посочи ножа, вързан за ръката й.
— Духът на дядо ме повика чрез костения нож. Трябваше да говори с мен. Каза ми, че чумата не върлува само в Ейдиндрил. Обхванала е цялата Средна земя.
Ричард настръхна.
— Мислиш ли, че е вярно?
— Старейшина Брегиндерин беше с белези по краката. Вероятно вече е починал. Група деца от Калните съобщили, че край селото обикаляла някаква жена. Показала им нещо с цветна светлина — същото, за което ни разказа Лили. Едно от децата вече е мъртво. Сестра Амелия е била там.
— Добри духове — прошепна Ричард.
— Става по-лошо. Духът ми показа други места, които познавам в Средната земя. Каза, че чумата се е разпространила и по тях. Показа ми какво ще се случи, ако не бъде прекратена епидемията. Цялата земя ще бъде пометена. Малцина ще оцелеят. Духът ми каза, че от магия, открадната от Храма на ветровете, е започнала чумата, но че епидемията сама по себе си е съвсем истинска, не е магия. Джаганг е използвал магия, по-мощна, отколкото може да му побере главата. Ако бъде оставена да върлува безпрепятствено, чумата постепенно ще обземе и Стария свят.
— Това не е голямо утешение. Духът каза ли ти как Джаганг е откраднал магията от Храма на ветровете?
Калан кимна и извърна очи от неговите.
— Беше прав за червените луни. Било е предупреждение, че Храмът на ветровете е нападнат.
Калан му разказа за Коридора на предателя и как Сестра Амелия е успяла да премине по пътеката. Предаде му и останалата част от срещата си с духа на дядото на Чандален, опитвайки се да си припомни колкото се може повече, включително и това, че Храмът е поне отчасти разумно същество — също както бе предположил Ричард.
Той се облегна с една ръка на камината и се загледа в огъня. Прехапа долната си устна, слушайки я търпеливо. Калан продължи с казаното от духа, че за да спрат чумата, трябва да влязат в Храма на ветровете, който съществува едновременно и в двата свята. Че и добрите, и лошите духове са забъркани в това.
— А не ти ли спомена дали не би могъл да ни помогне да влезем в Храма?
— Не — отвърна Калан. — Всъщност това не го интересуваше. Каза, че Храмът сам ще ни посочи какво трябва да се направи. Шота ми каза същото.
Потънал в мисли, Ричард кимна, осмисляйки казаното. Калан сключи пръсти и зачака.
— А Шота? — най-сетне попита той. — Какво стана с нея?
Калан се поколеба. Знаеше, че трябва да му разкаже поне част от историята, но не искаше да споделя с него всичко, което Шота й бе казала.
— Ричард, не мисля, че Шота се опитва да ни създаде неприятности.
Той я погледна през рамо.
— Тя изпраща Надин да се омъжи за мен, а според теб това не е неприятност?