ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Клариса седеше на кравай върху стола и поръбваше новата рокля, подарък от Натан. Той бе понечил да накара шивачките да го сторят, но Клариса настоя — най-вече за да се намира на работа. Натан се усмихна и каза, че щом така й харесва, няма проблеми. Тя вече се питаше какво ще прави с всичките рокли, които той продължаваше да й купува. Беше му казала да престане, но той й носеше нови и нови.
Натан се върна от вратата, където бе прекарал доста време в разговор с войник на име Болесдън. Обсъждаха действията на специалните разузнавателни части на Джаганг — същите войски, нападнали дома на Клариса в Ренуолд, както се оказа.
Тя се опитваше да не слуша какво си приказва Натан с това войниче, което се появяваше на вратата им от време на време. Не й се мислеше за кошмара, преживян в Ренуолд. Натан й бе казал, че иска да сложи край на кланетата, за да няма повече Ренуолди. Наричаше го прахосване на живот.
Щом той се приближи, Клариса го погали по крака.
— Мога ли да направя нещо за теб?
Сините му очи се извърнаха към нея и останаха взряни в лицето й дълъг момент.
— Не, все още не. Трябва да напиша едно писмо. Скоро очаквам посещение. Когато дойдат, не отивай в спалнята да отваряш вратата. Стой тук. Не искам да те виждат. Ти не притежаваш магия, така че няма да разберат, че си в стаята.
Клариса усети безпокойство в гласа му.
— Мислиш ли, че ще ти създадат неприятности? Няма да се опитат да ти причинят зло, нали?
На лицето му грейна лукава усмивка.
— Това ще е последната им грешка. Заложил съм толкова капани на това място, че самият Пазител не би се осмелил да се изправи насреща ми. — Той й смигна, за да я успокои. — Ако искаш, можеш да надникваш през ключалката. Няма да е зле да запомниш лицата им. Опасни са.
Със свит от притеснение стомах Клариса продължи да бродира листенца и фигури по ръба на роклята си — беше решила, че това ще я направи още по-хубава, а и това щеше да запълни времето, докато Натан напише писмото си. Той свърши и закрачи из стаята със сключени зад гърба ръце.
Когато най-сетне се почука, Натан погледна към спалнята, където се намираше вратата към коридора. Извърна се към Клариса и вдигна пръст към устните си. Тя кимна. Той затвори вратата към дневната и отиде да отвори. Тя остави ръкоделието си и коленичи до вратата, за да може да гледа през ключалката.
Щом Натан отвори, й се откри добра гледка. В коридора стояха две красиви жени на нейна възраст. Зад тях чакаха двама млади мъже. Мрачните погледи на жените можеха да прережат камък.
Клариса с почуда установи, че двете имат на долните си устни по една малка златна халка — също като нея.
— Виж ти, виж — презрително започна едната, — и това ако не е самият Пророк. Както си и помислихме, Натан — че си пъхаш носа където не ти е работа.
Натан се ухили широко и направи драматичен поклон от кръста.
— Сестра Джоудел. Сестра Виламина. Колко се радвам да ви видя отново. А това е Господарят Рал — дори за теб, Джоудел.
— Господарят Рал — повтори подигравателно жената с равен глас. — Така и чухме.
Натан помаха за поздрав на двамата мъже, застанали зад жените в коридора.
— Винсент, Пиърс, колко се радвам да видя малките магьосничета отново. Все още ли се опитвате да усъвършенствате пророческите си дарби, а? Дошли сте за съвет? Или може би за урок?
— Започнала е да ти хлопа дъската, нали, старче? — обади се единият от младежите.
Веселото настроение на Натан изведнъж се изпари. Пръстът му се стрелна напред. Младежът изкрещя и се строполи на пода.
— Предупредих те, Пиърс — Господарят Рал.
Клариса никога не бе чувала Натан да говори с по-страшен и недвусмислено заплашителен глас.
— Не си прави повече експерименти.
Сестра Виламина погледна свъсено Пиърс и го предупреди нещо със зловещ съсък, докато той се изправяше на крака.
Натан ги покани с ръка:
— Моля, дами, заповядайте. Поканете и момчетата.
Според Клариса не бяха съвсем момчета. Прецени ги като поне двайсет-двайсет и пет годишни. Четиримата предпазливо пристъпиха прага, като стояха плътно един до друг, стиснали ръце в юмруци пред себе си. Натан затвори вратата.
— Доста рискуваш, На… Господарю Рал, да ни пускаш четиримата едновременно толкова близо до себе си — каза Сестра Джоудел. — Едва ли щеше да си толкова безгрижен, ако някоя малоумна Сестра не се бе смилила над теб и не бе свалила Рада’Хан от врата ти.