Ричард изчака Бердин да се присъедини към тях.
— Ти не трябваше ли да си в Кулата, за да смениш Кара при Плъзгата? — попита я той.
Бердин сви рамене.
— Отидох, но тя каза, че искала да поеме още едно дежурство.
Ричард отметна назад косата си.
— И защо?
Бердин отново сви рамене.
— Не ми каза.
Калан го хвана за ръката.
— Мисля, че е заради плъховете.
— Моля?
— Мисля, че се опитва да докаже нещо на себе си — Калан се поколеба. — Кара не обича плъхове.
— Не я обвинявам — измърмори Райна.
— Отвратителни животни — вметна Дрефан. — Аз също не я обвинявам.
— Ако някой й каже нещо по този повод — предупреди ги Калан, — ще си има работа с мен. След като се оправи с Кара, разбира се. Не се шегувам.
Никой не изглеждаше в настроение да предизвиква Калан, нито пък им беше до шеги.
— Къде сте тръгнали? — попита Бердин.
— На разходка — отвърна Ричард. — Предполагам, че ти си стояла на едно място точно колкото и аз. Ако искаш да дойдеш с нас, заповядай.
Тъкмо потеглиха, когато иззад един ъгъл се показа Надин и тръгна към тях.
— Какво става?
— Нищо — отвърна Ричард. — Как си, Надин?
Тя се усмихна.
— Благодаря, добре съм. Бях доста заета с опушването на стаите на заразени, както заръча Дрефан.
— Тъкмо отивахме на разходка — каза Калан. — Доста се потруди, Надин. Защо не дойдеш да се поразходиш с нас и да си починеш?
Ричард я изгледа намръщено. Тя не отвърна на погледа му.
Надин се вгледа в очите на Калан за миг.
— Разбира се. С удоволствие.
Шестимата се запътиха през мраморните коридори, покрай внушителни пана и елегантни мебели, през разкошни килими. Вървяха към главния вход на Двореца. С приближаването им до постове войниците им се кланяха и удряха гърдите си с юмрук. Хората от персонала, с които се разминаваха, се видяха на Ричард като замаяни. Някои от тях вървяха и плачеха.
Преди да стигнат до вратата, се сблъскаха с Тристан Башкар. Ричард не бе в настроение да говори с посланика на Джара. Тристан се закова пред тях. Този път нямаше да им се размине.
Сведе глава.
— Майко Изповедник, Господарю Рал, радвам се, че ви срещам.
— Какво искаш, Тристан? — безстрастно попита Калан.
Той се загледа в деколтето й. Отмести поглед към Ричард.
— Искам да знам…
Ричард го сряза:
— Дошъл сте да обявите капитулацията на Джара ли?
Тристан отметка връхната си дреха назад и отпусна ръка на хълбока си.
— Времето, което ми бе дадено, не е изтекло. Притеснен съм от чумата. Вие сте Господарят Рал. Всичко е във ваши ръце. Искам да знам какво правите по отношение на чумата.
Ричард се стегна, за да не избухне.
— Каквото можем.
Тристан отново се вгледа в деколтето на Калан.
— Хм, сигурен съм, разбирате, че имам нужда от доказателства. — Погледът му се върна върху Ричард. На лицето му се появи лукава усмивка. — В крайна сметка как аз, човек на съвестта, бих могъл да предам земята си в ръцете на владетел, който гледа с лека ръка на събитие, което може да се окаже най-сериозният катаклизъм в историята на Средната земя? Не искам да ви засягам. Небе то ми казва истината. Сигурен съм, разбирате позицията ми.
Ричард се наклони към надутия посланик:
— Времето ви изтича фатално бързо, посланик. По-добре се съсредоточете върху по-скорошното обявяване на капитулацията на Джара, защото в противен случай ще се наложи аз да се заловя — по моя начин. А сега, моля да ни извините, отиваме да подишаме малко чист въздух. Из веднъж завоня ужасно.
Лицето на Тристан Башкар помръкна.
Щом очите му отново се спряха на Калан, Ричард измъкна ножа от колана му, преди онзи да има време да мигне. Всички замръзнаха по местата си.
Ричард допря острието до гърдите на мъжа.
— И ако още веднъж уловя похотливия ти поглед да шари където и да е из Калан, освен върху лицето й, ще ти изтръгна сърцето.
Ричард се обърна и заби ножа в обло дъбово украшение, поставено върху близката масичка. Звукът отекна в мраморните коридори. Без да дочака отговор, той хвана Калан за ръката и отмина, златотканото му наметало се развя зад гърба му. Лицето на Калан пламтеше. Двете Морещици ги следваха с грейнали усмивки. Дрефан също се подсмихваше, вървейки зад тях. Надин не реагира по никакъв начин.