Ричард крачеше и си мислеше за магията, открадната от Храма на ветровете по заповед на Джаганг. Не можеше да намери начин да спре клането. Щом си спомни очите на Тристан Башкар върху Калан, кръвта му кипна.
Ричард замръзна на място. Главата му се вдигна. Зад него беше Надин. Обзе го странно усещане.
Косъмчетата на тила му настръхнаха.
Обърна се рязко — чу как въздухът изсвистя в ушите му.
Светът забави ход. Звуците се провлачиха. Стори му се, че не върви, а се носи над паважа. Въздухът бе плътен като кал. Всички му се видяха неподвижни като статуи.
Времето му принадлежеше.
Продължи да се носи напред, протегна ръка. Владееше плътността на въздуха. В призрачната тишина усети песента на перата. Чу съсъка на острието.
Времето му принадлежеше.
Стреснатото примигване на Надин продължи цяла вечност.
Стисна юмрук.
Светът се втурна обратно и с трясък зае старото си място.
В юмрука си Ричард стискаше стрела.
Острието й бе на по-малко от педя разстояние от ококорените очи на Надин.
Още секунда забавяне и стрелата щеше да намери целта си. За него тази секунда бе час.
— Ричард — едва промълви Надин, — как успя да хванеш стрелата? Надявам се, разбираш, че ме побиха тръпки. Не че се оплаквам… — побърза да добави тя. Дрефан се бе озовал до тях и го гледаше със зяпнала уста.
— Как го направи? — прошепна той.
— Аз съм магьосник, не помниш ли? — каза Ричард и се извърна, взирайки се в посоката, от която бе долетяла стрелата. Стори му се, че зърна движение.
Калан се спусна към треперещата Надин.
— Добре ли си?
Надин кимна и нададе закъснял вик на ужас, щом Калан я притегли в прегръдката си.
Очите на Ричард фиксираха движението, ръката му пречупи стрелата на две. Спусна се. Бердин полетя по петите му.
Ричард се извърна тичешком.
— Намери войници! Искам да отцепят целия район! Трябва да го хванем!
Бердин зави по една странична уличка и се спусна към войниците. Ричард летеше като вихър. Яростта бушуваше в цялото му тяло. Някой се бе опитал да убие Надин.
В този миг Надин не бе жената, изпратена от Шота да се омъжи за него, жената, създаваща му проблеми. В този миг беше просто стара приятелка от детството. Яростта на магията го обзе с пълна мощ.
Сградите прелитаха покрай него. Лаеха кучета. Минувачите отскачаха встрани с викове. Някаква жена изпищя и се хвърли към съседната схлупена барака.
Ричард прескочи ниската, широка стена, където бе фиксирал движението. Във въздуха извади меча си. Вечерта се изпълни с характерния звън на метала.
Докосна земята и се превъртя, изправи се, стиснал меча в две ръце. Намери се лице в лице с един бял козел. Нямаше никой друг. На земята, между кошарата и ниската ограда, лежеше лък.
Ричард се огледа във всички посоки. От простори висяха чаршафи и ризи. На балкона над проснатото пране стоеше жена със синя кърпа на главата.
Ричард прибра меча си и извика, свил ръце около устата си.
— Да сте виждали един мъж насам? — изкрещя й той.
Тя вдигна ръка надясно:
— Видях някой да бяга натам — отвърна.
Ричард се втурна. Уличката се стесни. Отвъд тунела от високи сгради имаше по-широка улица. Огледа се в двете посоки.
Стисна за ръката млада жена.
— Оттук трябва да е минал един човек. Накъде избяга?
Тя се опита да се отдръпне в страха си, като в същото време придържаше шапката си с другата ръка.
— Тук е пълно с хора. Не знам кого търсите.
Ричард я пусна. На известно разстояние вляво видя мъж да намества преобърната ръчна количка, пълна с плодове. За секунда се озова при него и спря задъхан.
— Как изглеждаше? Мъжът, който избяга насам — как изглеждаше?
Човекът нагласи широкополата си шапка.
— Не знам. — Посочи с ръка. — Бях се заровил в нещо ей там. Изведнъж чух как количката ми се преобръща. Видях някаква тъмна фигура да изчезва нататък.
Ричард се втурна наново. Старата част на града се разстилаше в лабиринт от улички и виещи се алеи. Можеше да следва посоката само като държи под око златистата ивица на надвисналото мрачно небе. Което не означаваше, че мъжът е избягал в определена посока. Той най-вероятно просто бягаше — опитваше се да се измъкне.
Ричард се сблъска с патрул от дванайсет войници. Преди да са успели да го поздравят, той вече им говореше:
— Оттук е минал бягащ мъж. Някой да го е видял?
— Не сме виждали някой да бяга. Как изглеждаше?
— Не знам. Нападна ни с лък и изчезна. Искам да го намерите. Разпръснете се и започнете издирване.
Преди да са успели да тръгнат, край тях се спря Райна. След нея тичаха петдесетина мъже.