— Как е Ричард? Виждал ли си го тази сутрин?
— В кабинета си е. Изглеждаше добре. Накарах го да поспи.
— Добре. Имаше нужда от почивка.
Сините очи на Дрефан подириха нейните.
— Той постъпи правилно с онзи човек, дето се опита да те убие. И трябва да ти кажа, че въпреки категоричността си му бе много трудно да вземе подобно решение. Да убие човек, дори такъв, който наистина го заслужава, не е лесно за Ричард.
— Знам — промълви Калан. — Знам, че това е огромна тежест за него. На мен самата неведнъж ми се е налагало да пледирам за смъртна присъда. В мирно време можеш да си позволиш лукса да помилваш виновния, но по време на война трябва да действаш. Всяко колебание означава смърт.
— Казвала ли си го на Ричард?
Калан се усмихна.
— Разбира се. Той знае, че постъпи правилно и че ние, които сме най-близо до него, разбираме. На негово място бих направила същото — и му го казах.
— Надявам се някой ден да си намеря жена, която да притежава поне половината от твоята сила — усмихна се Дрефан. — Да не говорим за красотата ти. Е, време е да вървя.
Калан го изпрати с поглед. Панталонът му все още прилепваше плътно по тялото му. Мисълта я накара да пламне, обърна се да продължи пътя си.
Надин бе в лечебницата, грижейки се за две редици болни. Мястото разполагаше с двайсет легла, отдавна зае ти, много хора лежаха на одеяла на пода. Имаше болни и в други стаи.
— Благодаря — каза Надин, щом Калан остави панера с чистите неща, които бе донесла.
Надин забъркваше билки, приготвяше чайове. Другите жени, които се грижеха за болните, сменяха чаршафи, почистваха и превързваха отворени рани, носеха чай на пациентите.
Надин взе една кърпа от коша, потопи я в леген с вода изстиска я и я положи на челото на стенеща жена. Погали жената по рамото.
— Ето, скъпа. Така добре ли е?
Жената едва успя да се усмихне и да кимне леко.
Калан направи същото с още няколко от болните — слагаше на пламналите им, плувнали в пот чела компреси, успокояваше ги с нежни думи.
— От теб става добър лечител — каза й Надин и се спря край нея. — Умееш да докосваш нежно.
— Но това е единственото, което мога да правя. Не мога да лекувам. Надин се приближи.
— А мислиш ли, че аз мога? Калан се огледа.
— Разбирам какво имаш предвид. Но поне си отдала живота си на това да помагаш на хората. А моят живот е изпълнен с дълг. Аз трябва да се боря.
— Как така?
— В крайна сметка аз съм войн. Моят дълг е да причинявам болка на едни, за да спасявам други. На хора като теб остава да лекуват ранените, оцелели след битка, водена от такива като мен.
Надин стоеше плътно до нея.
— Понякога ми се иска да съм войн и да се бия за това на страданията да се сложи край. За да няма толкова много ранени, за които да се грижат лечителите.
Калан почувства, че трябва да излезе. Не можеше да издържи на вонята и пушека. Надин изпита същото и я последва. Двете се облегнаха на стената и се плъзнаха на пода.
— Чувствам се безпомощна — каза Надин. — В родния ми край, когато някой го заболеше глава, му давах нещо и той се оправяше. Ако бременна жена усетеше болки в корема, й давах успокоително, а когато дойдеше моментът да ражда, помагах да излезе бебето. Сякаш винаги успявах да помогна. А сега е друго. Всичко, което мога да направя, е да успокоявам хората, които ще умрат, и да си задавам въпроса дали утре аз няма да легна на освободеното легло. Не мога да направя нищо за никого. Чувствам се напълно безполезна. Толкова ми се иска да можех да им помогна, вместо да ги гледам как умират.
— Знам — прошепна Калан. — Предполагам, че човек изпитва далеч по-голямо удовлетворение, след като помогне на една жена да роди.
Надин потъна в размисъл.
— Някои жени са ми разказвали, че им се струва, че никога няма да се случи, сякаш е нещо нереално. Чакаш, знаейки, че ще се случи, но всъщност не го вярваш — ужасен си от нещата, които са ти разказвали за това колко трудно ще е всичко. Страх те е от болката. Понякога им се струва, че всичко ще свърши като с магическа пръчка — един ден ще се събудят и вече няма да са бременни. Нещо такова. Изведнъж бебето започва да напира. Жената е обзета от паника. Мигът е настъпил. Тя се ужасява при мисълта, че това наистина се случва с нея — най-сетне. Понякога крещят просто от ужас, от страх пред болката. И тогава мога да им помогна. Тогава съм с тях. Успокоявам ги, че всичко е наред.
Някои от тях за пръв път вярват, че всичко е истина. Предполагам, е съвсем естествено човек да се страхува от такава драматична промяна в живота си. Докато всичко свърши, някои изпитват постоянен ужас.
Двете седяха в тихия коридор, заслушани в стоновете долитащи отвътре.