— Надин, ти все още мислиш, че в крайна сметка ще се омъжиш за Ричард, нали?
Надин я изгледа, почеса се по набръчкания нос, но не отвърна.
— Не те питам, за да се караме или нещо такова. Исках само… нали току-що каза, че може да свършиш в едно от онези легла. Просто си мислех… може това да съм аз. Може също да се заразя с чумата или нещо такова.
Надин я погледна.
— Не ти. Не го казвай. Ти няма да се заразиш.
Калан плъзна пръст между две дъски на пода.
— Но и това е възможно. Мислех си, че ако стане, нали разбираш, тогава какво ще се случи с Ричард? Ще остане сам.
— Какви ги говориш?
Калан се вгледа в меките кафяви очи на Надин.
— Ако по някаква причина стане така, че ти бъдеш с него вместо мен, ще си добра с него нали? Винаги ще си добра с него?
Надин преглътна.
— Разбира се.
— Говоря сериозно, Надин. Нещата се случват твърде бързо. Искам да съм сигурна, че никога няма да му причиниш зло.
— Никога няма да му причиня зло.
— Преди си го наранявала.
Надин се извърна и се почеса по рамото.
— Тогава беше различно. Опитвах се да го спечеля. Бях готова на всичко. Вече ти обясних.
— Знам — Калан изрови малко камъче, заседнало между дъските на пода. — Но ако нещо се случи и стане яка че ти си… че ти се омъжиш за него, искам да знам, никога повече няма да му причиниш подобно нещо. Искам да го чуя от устата ти — че никога, за нищо на света няма да нараниш Ричард. Никога.
Надин я погледна в очите за миг, после извърна глава.
— Ако някога бъда с Ричард, ще го направя най-щастливия мъж на света. Ще се грижа за него така, както ни коя друга жена не се е грижила за мъжа си. Ще го обичам повече от… ами ще направя всичко възможно, за да е щастлив.
Калан усети познатата болка отвътре. Изтърпя я.
— Готова ли си да се закълнеш?
— Да.
Калан извърна глава и избърса очите си.
— Благодаря ти, Надин. Това исках да чуя.
— Защо искаш от мен такова нещо?
Калан се покашля.
— Както ти казах, притеснявам се, че може да се заразя. Ще понеса тази мисъл по-добре, ако знам, че ще има кой да се грижи за Ричард.
— Доколкото мога да забележа, Ричард умее доста добре да се грижи за себе си. Знаеш ли, че този мъж готви по-добре от мен?
Калан се засмя. Надин също.
— Не мислиш ли, че е така? — попита Калан. — Струва ми се, че когато стане въпрос за Ричард, една жена само би могла да се надява тя да е избраницата.
— Господарю Рал!
Ричард се обърна и видя генерал Кърсън, който го викаше. Пусна ръката на Калан. Кара се плъзна зад тях.
— Какво има, генерале?
Генералът спря, размахвайки писмо в ръка. Зад него освен обичайните му стражи вървеше прашен, очевидно изморен войник.
— Съобщение от генерал Рейбич и армията му на юг — генералът вдигна пръст. — Грисом го донесе току-що. Ричард огледа младия войник, който все още дишаше тежко от изморителната езда. Вонеше на кон. Ричард си помисли, че хиляди пъти предпочита да вони на кон и да препуска навън, отколкото да седи затворен в малката си стаичка ден след ден и да превежда безумните записки за процеса и екзекуцията. Сигурно ако усилията му бяха дали някакъв резултат, нямаше да се чувства толкова зле.
Счупи печата и разгърна писмото. Щом приключи с четенето, го подаде на Калан.
— Хвърли едно око.
Докато Калан го прочиташе набързо, Ричард се обърна към вестоносеца:
— Как е армията ни на юг?
— Оставих ги в добро състояние, Господарю Рал — отвърна Грисом. — Сестрите на светлината ни настигнаха, каквото е било желанието ви. Сега са с нас. Очакваме заповеди.
Генералът пишеше почти същото. Щом Калан приключи, Ричард взе писмото и го подаде на генерал Кърсън, който скришом се почеса по посивяващата глава, докато четеше. Щом свърши, вдигна глава.
— Как ви се струва, Господарю Рал?
— Звучи разумно. Не мисля, че точно в момента би било добре да ги отзоваваме обратно към Ейдиндрил. Както казва генерал Рейбич, оттам ще могат да наблюдават дали Орденът се е придвижил прекалено надълбоко в Новия свят. Не мислите ли? — попита Ричард, подавайки писмото на Кара.
Генералът намести панталона си.
— Съгласен съм с Рейбич. На негово място бих постъпил по същия начин. Вече е там, защо да не го използваме пълноценно? Както казва той, няма да е зле да разберем навреме какви са плановете на Ордена и ако врагът се качи на север, за да ни нападне, той ще е заел удобна позиция да им скъса задниците. — Генералът се сепна: — Извинявайте, Майко Изповедник.
Калан се усмихна.
— Баща ми беше войн, генерале, преди да стане Крал. Думите ви ми навяват спомени. — Тя не уточни дали спомените са добри или лоши. — Аз също съм съгласна със стратегическото предимство на това да разполагаме с армия там.