Кара върна писмото на Ричард.
— Той е прав и за друго — ако напусне позицията си и в това време Орденът се придвижи на североизток, ще успеят да се промъкнат в Д’Хара необезпокоявани. Няма и да разберем. Тази част на Д’Хара е слабо населена. Орденът ще продължи да се движи на север и ще усетим присъствието им едва когато завият на запад, към Средна та земя.
— Освен ако не тръгнат направо към Народния дворец — вметна генералът.
— Това би било фатална грешка — да атакуват сърце то на Д’Хара — каза Кара. — Главен командир Тримак от Първи отряд на Дворцовата стража ще им покаже защо никоя армия не е нападала Народния дворец, без да се стигне до кръвопролитна загуба, за което да разказва само един-единствен оставен жив нападател. Кавалерията ще ги накълца на парчета из полетата Азрит.
— Тя е права — каза генералът. — Ако армията на падне там, лешоядите ще пируват — Тримак ще се погрижи за това. Ако се качат на североизток до Д’Хара, ще бъза да ни атакуват във фланг. В такъв случай по-добре да остане да охранява входа.
Имаше още една причина Ричард да желае генерал Рейбич да остане на юг.
— Господарю Рал — обади се вестоносецът, — може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се, какво има? Грисом зачовърка дръжката на късия си меч.
— Какво става в града? Искам да кажа, срещнах хора бутащи каруци с трупове, други изскачаха на улиците и викаха войниците да отидат да изнесат мъртвите.
Ричард си пое дълбоко въздух:
— Това е другата причина, поради която е добре генералът да остане на юг. В Средната земя върлува чума. Само снощи загинаха седемстотин и петдесет човека.
— Духовете да ни пазят! — прошепна Грисом и из бърса длани в хълбоците си. — Опасявах се да не е нещо такова.
— Искам да отнесеш отговора ми на генерал Рейбич. Но тъй като си бил вече в Ейдиндрил, не ми се ще да пренесеш там заразата. Щом стигнеш до тях, ще трябва да предадеш съобщението устно. Не се доближавай до никого — нито до войниците, нито до когото и да било. Стой на разстояние колкото да те чуват. Щом стигнеш до съгледвачите им, кажи им да предадат съобщението на генерала. Кажи му, че намирам за разумно намерението му да стои нащрек. Целият команден състав тук е съгласен с него. Кажи му да продължава по плана си и да ни държи в течение. След като веднъж си бил в Ейдиндрил, не можеш да се върнеш там. Ще трябва да дойдеш обратно при нас веднага щом предадеш съобщението. Искам да пътуваш с отряд стражи, за да сме сигурни, че съобщението ми ще намери генерала. Веднага след като го предадете, се върнете тук.
Грисом поздрави с юмрук в сърцето.
— Ще бъде изпълнено, Господарю Рал.
— Много ми се иска да ти разреша да се завърнеш при другарите си, войнико, но се опитваме да запазим армията от чумата. Разпръснали сме войниците около града, за да намалим вероятността от разпространяване на заразата. Кажи им и това.
Генерал Кърсън се почеса по лицето.
— О, Господарю Рал, трябва да ви кажа нещо във връзка с това. Самият аз едва сега го разбрах.
Ричард свъси чело на внезапно промененото изражение на генерала.
— Какво има?
— Ами чумата проникна и сред армията.
Ричард усети как сърцето му се качва в гърлото.
— В коя част?
Генералът избърса устата си с ръка.
— Навсякъде, Господарю Рал. Както изглежда, лагерите са били посещавани от проститутки. Жените са си мислили, че там е по-сигурно, отколкото в града, при всичките тези убийства. Нямам представа как се разпространява болестта, но Дрефан ми каза, че може би е станало така.
Ричард притисна слепоочията между палеца и показалеца си. Прииска му се да се откаже. Просто да седне на пода и да се откаже.
— Изобщо не биваше да осъждам Тристан Башкар на смърт. Трябваше да го оставя да изколи всичките тези жени, за да спасим живота на безброй други. Само ако знаех, щях да ги избия със собствените си ръце.
Той усети приятелската длан на Калан върху гърба си.
— Добри духове — прошепна накрая. Не знаеше какво друго да каже. — Добри духове, какво правим със себе си? Тези жени записаха точка за Джаганг по най-глупавия начин.
— Искате ли да ги екзекутираме, Господарю Рал? — попита генерал Кърсън.
— Не — тихо отрони Ричард. — Стореното — сторено. Вече няма смисъл. Не са го направили нарочно. Просто са се опитвали да се спасят.
Ричард си припомни думите на един от групата на Храма, преди да бъде качен на ешафода: „Не мога повече а понасям онова, което вършим чрез дарбата си. Ние не сме нито Създателят, нито Пазителят. Всеки, дори тази долна проститутка, има право да живее живота си.“