Шота бе казала на Калан, че Храмът на ветровете ще изпрати още едно съобщение. Ще им подскаже начин да влязат. Духът й бе споменал същото. Защо се бави? Нима ще пристигне, след като всички са мъртви?
Ричард се загледа през един източен прозорец и забеляза първите лъчи на сутрешното слънце, надигащи се между двете планини. По насъбралите се от запад облаци той разбра, че тази нощ ще има пълнолуние.
Тръгна към стаята на Калан. Трябваше да й се обади — да види нещо, което ще повдигне духа му. В края на коридора Улик се спря до Иган. Предишната нощ Иган бе стоял на пост пред стаята на Калан заедно с други войници от охраната.
На вратата едва не се сблъска с Нанси, която тъкмо излизаше от стаята.
— Калан стана ли вече?
Нанси затвори плътно вратата след себе си. Вдигна поглед и видя Улик и Иган. Бяха на достатъчно разстояние, за да не могат да я чуят.
— Да, Господарю Рал. Само е малко по-бавна тази сутрин. Не се чувства много добре.
Ричард стисна жената за ръката. Той самият бе забелязал, че последните няколко дни Калан е някак не в час. Но си бе наложил да не мисли за това. Усети как кръвта изпълва лицето му.
— Какво й е? Да не е… болна? Не е…
— О, не — побърза да каже Нанси, внезапно давайки си сметка, че му е изкарала акъла. — Няма такова нещо.
— Тогава какво й е? — настоя Ричард.
Жената потупа корема си ниско долу и се приближи по Ричард. Сниши глас почти до шепот:
— Просто месечният й цикъл, това е. Още няколко дни и ще свърши. Не бих ви казала нищо, държа да отбележа, но при тая чума не искам да се притеснявате. Само не й казвайте, че съм ви казала, че ще ми откъсне главата.
Ричард въздъхна с облекчение и се усмихна. Стисна с благодарност ръката на Нанси.
— Разбира се. Благодаря ти, Нанси. Нямаш представа какъв товар ми свали от плещите. Не бих издържал, ако…
Нанси го докосна по ръката и му се усмихна топло.
— Знам. Това е единствената причина да ви кажа истината.
След като Нанси се затътри нататък по коридора, Ричард почука на вратата. Калан тъкмо се канеше да отвори и с изненада го видя да стърчи пред нея.
Усмихна му се.
— Заблуждавала съм се.
— За какво?
— По-красив си, отколкото те помня.
Ричард се усмихна широко. Стана му леко. Тя се повдигна на пръсти и протегна шия към него, а той й лепна бърза целувка.
Хвана я за ръката.
— Отивам да видя Райна. Ще дойдеш ли с мен?
Тя кимна. Веселостта й изведнъж се стопи. Бердин ги посрещна близо до стаята, която обитаваха двете с Райна. Очите й бяха зачервени и мътни. Беше с червената си униформа. Ричард не попита защо.
— Господарю Рал, моля те, Райна иска да те види.
Ричард я прегърна през раменете с една ръка.
— Натам сме тръгнали. Хайде.
Ричард не попита Бердин как е. Беше очевидно, че притеснението и е нечовешко.
— Бердин, има хора, които се оправят от чума. Не познавам по-силен човек от Райна. Тя е Морещица. Сигурен съм, че ще е сред онези, които се оправят.
Бердин кимна вдървено.
Райна лежеше на леглото си. Беше облечена в червената си кожена униформа. Застанал на прага, Ричард се обърна към Бердин и прошепна:
— Защо е облечена? — Остави неизречен въпроса за червената дреха.
Бердин го стисна за ръката.
— Помоли ме да я облека в червената й униформа на Морещица — тя потисна болезнен вик. — За последната битка.
Ричард се отпусна на колене пред леглото. Полуотворените очи на Райна се извърнаха към него. Лицето й бе плувнало в пот. Долната й устна трепереше.
Стисна Ричард за ръката.
— Господарю Рал… моля те, изведи ме да видя Реджи!
— Реджи!
— Катеричките… моля те, искам да нахраня Реджи. Онзи, с липсващото парченце от мъничката опашка.
Ричард й се усмихна със сломено сърце.
— За мен би било чест.
Вдигна я в прегръдките си. Беше доста отслабнала. Почти не я усещаше в ръцете си. Понесе я по коридорите, Райна бе обвила с немощна ръка врата му, заровила глава в рамото му. От едната му страна вървеше Бердин, хванала Райна за ръката. От другата бе Калан. Улик и Иган ги следваха на известно разстояние отзад. Войниците, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани, заболи глави в земята, и мълчаливо отдаваха чест със свити към гърдите юмруци.
Почестите този път бяха за Райна.
Навън в двора Ричард се спря. Утрото бе обляно от светлината на изгряващото слънце. Ричард седна на една каменна пейка и вдигна Райна в скута си. Бердин приседна край главата й, Калан — от другата й страна. Улик и Иган застанаха недалеч зад тях. Ричард видя по каменните лица на двамата силни мъже да се търкулват сълзи.
— Ето — каза Ричард на Калан и посочи с брадичка, — дай ми онази кутия.