Калан се обърна и разбра какво има предвид той. Под пейката бе оставил кутия, пълна със семена. Отвори я и му я подаде.
Ричард загреба шепа и хвърли семената на земята пред тях. Сипа малко в съсухрената ръка на Райна.
Не след дълго две катерички, размахващи опашки, се затичаха през ливадата. Ричард ги бе хранил достатъчно пъти, за да се научат малките животинчета, че появата на хора означава храна. Натъпкаха бузите си със семена — колкото се може повече, — като в същото време се мъчеха да се изблъскат една друга.
Райна ги наблюдаваше с полуоворени очи. Агиелът й се поклащаше на китката на ръката, която държеше Бердин. Двете катерички, с натъпкани бузи, забързаха към хралупите си, за да приберат плячката. Райна протегна ръка и положи длан на камъка. Разтвори пръсти. Дишането й бе плитко и кухо.
Бердин нежно я погали по челото.
Откъм храсталака се появи друга катеричка. Тръгна към тях, застина на място, сякаш проверявайки за опасност, после пробяга и остатъка от пътя. От малката опашница липсваше крайче.
— Реджи — едва промълви Райна.
След миг спря. Усмихна се, щом животинчето се покатери в ръката й. Доволен, се обърна и продължи да тъпче бузите си, притискайки с крачета пръстите на Райна, за да преподреди семената в устата си. Райна успя лекичко да се засмее. Бердин я целуна по челото.
— Обичам те, Райна — прошепна тя.
— Обичам те, Бердин.
Ричард усети как мускулите на Райна се отпускат. Тя издъхна в ръцете му, хранейки Реджи от дланта си.
ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Калан стоеше зад Ричард, който се бе отпуснал на стола в кабинета си, ръцете й обвиваха врата му, лицето й, обляно в сълзи, се притискаше до главата му.
Ричард въртеше в ръка Агиела на Райна. Бердин му бе казала, че Райна е пожелала той да го вземе. Бердин бе помолила за разрешение да отиде в Кулата, за да съобщи на Кара. Освен това бе пожелала да отиде да поеме дежурството си при Плъзгата, тъй като през последните три дни Кара бе стояла неотлъчно там. Ричард й каза, че може да прави каквото си иска, да стои там колкото си иска, а ако пожелае той да я смени или да поседи с нея, е готов да го направи. Тя отвърна, че иска да остане за малко сама.
— Защо Храмът още не е изпратил съобщение?
Калан го погали по косата.
— Не знам.
— Какво ще правим? — попита той. Не бе въпрос, на който очакваше отговор. — Наистина не знам какво ще правим.
Калан прокара длани по раменете му.
— Мислиш ли, че в записките от процеса ще намериш отговор.
— Не бих се учудил, ако стигна до нужната ми информация в най-последното изречение на книгата. — Той бавно поклати глава. — Много преди да съм успял да преведа цялата книга, всички ще сме мъртви.
Ричард закачи Агиела на Райна на врата си, при амулета. Червеният цвят на Агиела си пасваше с рубина.
Във въздуха надвисна тягостна тишина, след малко той проговори:
— Джаганг ще спечели.
Калан извърна главата му към лицето си.
— Не го казвай. Моля те, никога не го казвай.
Той се насили да се усмихне.
— Да, права си. Ще го победим.
На вратата се почука. Щом Ричард попита кой е, в процепа се подаде главата на Улик.
— Господарю Рал, генерал Кърсън пита дали можете да му отделите минутка време.
Калан го потупа по рамото.
— Отивам да съобщя на Дрефан и Надин за Райна.
Ричард я изпрати до вратата. Генерал Кърсън чакаше в коридора с обичайния куп рапорти в ръцете.
— Ще те настигна.
Калан остави Ричард да чуе рапортите, Иган я последва. Беше й странно да я охранява само Иган, без Морещица. Винаги преди някоя от тях се навърташе покрай нея.
— Майко Изповедник — каза Иган, — преди малко в Двореца пристигнаха посетители. Искаха да се срещнат с вас и Господаря Рал. Казах им, че сте заети. Не исках да товаря допълнително Господаря Рал.
— Приемната сигурно е пълна с хора, които искат да ни видят — при всичките неприятности.
— Не са в Приемната. Стражите ги вкараха в една от Другите зали за гости. Не че са нахални, като някои от другите представители, които съм виждал, но са настоятелни по доста странен начин.
Калан се намръщи и изгледа русокосия, едър Д’Харанец.
— Какви са? Поне това успя ли да разбереш?
— Казаха, че са Андолианци.
Калан се закова на място и стисна Иган за мощната ръка.
— Андолианци! И стражите са ги пуснали! Пуснали са Андолианци в Двореца!
Иган свъси вежди.
— Не знам как са влезли. Чух само, че са тук. Някакъв проблем ли има, Майко Изповедник?
Ръката на мъжа вече бе намерила меча.
— Не, няма проблем. Просто… добри духове, как да ти обясня що за хора са Андолианците… — Тя се опитваше да намери точните думи: — Те не са точно… хора.