— Какво имате предвид?
— Те са магически същества, които живеят в Средната земя. В Средната земя живеят хора, притежаващи различни видове магия. Понякога е трудно да се разграничат. Има такива, които са по-скоро други същества, не точно хора. Като Андолианците.
— Магия? — попита Иган, явно недоволен. — Опасни ли са?
Калан въздъхна, реши да не ходи там, където бе тръгнала, и вместо това се запъти към мястото, където Иган й каза, че се намират Андолианците.
— Не точно. Поне не обикновено. Не и ако знаеш как да се държиш с тях. Никой не знае много за Андолианците. Оставили сме ги да си живеят живота. Повечето народи в Средната земя силно ги ненавиждат. Андолианците крадат. Не защото нещо е непременно ценно, а просто защото обичат вещите. Предимно лъскавите. Парче стъкло, златна плочка, копче — за тях е все едно. Хората не ги обичат, защото изглеждат почти като и теб и би трябвало да се очаква от тях човешко държание. Но всъщност не са точно хора. Обикновено се появяват тук и там просто от любопитство. Не ги пускаме в Двореца, защото създават смут. Най-добре е просто да бъдат държани навън. При магията която притежават, ако се опиташ да ги укротиш, могат да станат доста отвратителни. Наистина досадни.
— Мога да кажа на войниците да ги изгонят.
— Не. Ще бъде грозно. В отношенията с тях е нужно да се спазва строг протокол. Аз ще се оправя с тях.
— Как?
— Андолианците обичат да носят съобщения. Доставя им удоволствие повече от всичко друго — дори от лъскавите предмети. Обичат да разнасят съобщения между хората. Предполагам, че така се чувстват по-свързани с човешката си страна — когато са полезни в човешки дела. Някои в Средната земя ги използват именно за това. В ръцете на Андолианците съобщението ти е на по-сигурно място, отколкото при всеки друг куриер. И са готови да го направят за едно лъскаво копче. Понякога дори и без това. Умират да предават съобщения. Трябва само да им възложа съобщение, което да предадат, и ще тръгнат на мига. Това е най-лесният начин да се отървеш от Андолианци.
— От всичките ли? — попита Иган и се почеса недоверчиво по главата.
— Всичките? Добри духове, не ми казвай, че са повече от една двойка.
— Седем. Шест жени, които изглеждат еднакви, и един мъж.
Калан едва не се спъна.
— Не мога да повярвам. Сигурно са легат Риши и шестте му жени — всичките са сестри. Шестте сестри са родени от едно… котило. Андолианците вярват, че единствено котило от шест женски индивида са достойни да станат съпруги на легата.
Главата на Калан се завъртя, опитваше се да се съсредоточи въпреки мъката си по Райна и отчаянието от всичките тези смърти. Трябваше да измисли къде да изпрати Андолианците — трябваше да измисли съобщение. Може би нещо, свързано с чумата. Може да ги изпрати някъде с предупреждение за чумата. Може би някъде в Дивото. Повечето народи в Дивото приемаха Андолианците по-добре от всякъде другаде в Средната земя.
Всички коридори, обикалящи помещението, където се бяха настанили Андолианците, бяха пълни със стражи, наизвадили оръжия. Щом Калан и Иган приближиха, двойка войници с вдигнати копия им отвориха двете крила на тежката махагонова порта.
Залата за гости, в която чакаха Андолианците, бе една от най-скромните, без прозорци. По продължение на тъмните стени бяха подредени гранитни блокове, върху които се виждаха всякакви скулптури — от бюстове на владетели до фермер със стадото си — повечето изработени от блед мрамор. Зад всяка скулптура или скулптурна група се спускаше богато украсена червеникавокафява драперия, която се разделяше на две над фигурата и се заканваше отстрани, на еднакви постаменти от тъмновиолетов мрамор, разположени между скулптурите. Това внушаваше усещането, че всяко произведение е показано на сцена, с вдигнати завеси.
От тавана, на изящни вериги, висяха четири групи лампи с орнаментирани стъклени похлупаци. Поради тъмния интериор десетките запалени лампи не можеха да създадат в стаята нещо повече от приглушена атмосфера. На черния мраморен под се издигаха три тежки, тъмни маси.
Андолианците стояха пред една от тях. Шестте сестри бяха високи и елегантни, Калан не можеше да ги различи. Косите им бяха боядисани в яркооранжево, с втъкнати цветове от хасетов храст — типичен за родината им, която никак не бе близко. Бяха пропътували доста път, докато стигнат до Ейдиндрил. Огромните им, кръгли, черни очи наблюдаваха приближаването на Калан. Оранжевите им коси, сплетени на стотици малки плитчици, правеха жените да изглеждат сякаш си бяха сложили перуки от оранжева прежда. В косите им бяха вплетени всякакви малки, лъскави нещица — копчета, парченца метал, златни и сребърни монети, стъкълца, парченца обсидиан — всякакви дрънкулки, които им се бяха сторили достатъчно бляскави, за да задоволят вкуса им.